Клуб „Кемъл“

Капитан Джак влезе в банята, изправи се пред огледалото и започна преглед на дегизировката си. Свали шапката от главата си и се взря в гъстата прошарена коса, комбинирана с мустаци и брадичка в подходящ цвят. После махна тъмните си очила и се втренчи в сините очи, които го гледаха от огледалото. Носът му беше издължен и доста широк, с малък белег отстрани. Брадата и косата бяха фалшиви. В действителност беше плешив, с кафяви очи и без никакви белези, въпреки че носът му наистина беше дълъг, но доста по-тънък.

Доволен от огледа, той отново си сложи шапката и очилата. Много пъти му се беше налагало да изчезва, дори и тогава, когато други ползваха услугите му — включително правителството на Съединените щати. По принцип работеше и самостоятелно, приемайки най-високата оферта. Но, както вече беше предупредил Хемингуей, предстоящото изчезване щеше да бъде последното в живота му. Разстоянието от центъра на града до мястото на тържествената церемония беше едва десет минути с кола, но за десет минути можеха да се случат много неща.

Без да спира колата, той направи един бавен кръг, оглеждайки за последен път ориентирите, които отдавна помнеше наизуст. Площадът беше опасан с бели метални заграждения. Имаше няколко места за пропускане на пешеходци, но само един вход за коли. Той беше ограден от двуметрови тухлени колони, между които трябваше да мине автомобилното шествие както на влизане, така и на излизане. Разстоянието между колите не беше особено голямо и със сигурност щеше да затрудни „Звяра“.

Очите му пробягаха по околните дървета, предполагайки, че именно там ще бъдат разположени американските снайперисти от охраната. Колко ли щяха да бъдат? Дузина, две? В днешно време това беше трудно да се установи, дори и от най-доброто разузнаване. Но снайперистите несъмнено щяха да бъдат тук със своето камуфлажно облекло, великолепно сливащи се с околната среда, абсолютно невидими за нетренираното око. Да, най-вероятно неговите хора щяха да намерят смъртта си тук. Но щеше да бъде бърза и безболезнена смърт. Свръхзвуковият куршум убива моментално, преди мозъкът да успее да реагира.

Капитан Джак си представи как моторизираното шествие навлиза в периметъра и президентът слиза от „Звяра“. Преди да бъде ескортиран до оградена с блиндирани стъкла трибуна под звуците на „Слава на вожда“, той със сигурност щеше да помаха на тълпата, да стисне няколко ръце и да потупа по гърба някой и друг човек.

Началото на традицията да се използва тази песен при появата на американския държавен глава бе поставено от съпругата на президента Джеймс Полк, която, бясна от пълната липса на внимание към нейния дребничък и съвсем невзрачен на вид съпруг, заповядала да я свирят при всяка негова поява на обществено място. Всички следващи президенти бяха възприели този ритуал.

Бившият член на Националната гвардия се настани на стола и огледа новата си ръка. Другите двама в стаята внимателно го наблюдаваха.

— Вече монтирахме торбичката и можем да започнем упражненията — подхвърли инженерът.

Американецът раздвижи китката си по начина, който му обясниха, но нищо не се получи.

— Трябват ти тренировки. Скоро ще бъдеш истински експерт.

След два часа напредъкът вече беше забележим. Обявиха почивка и се отпуснаха на столовете.

— Значи си бил шофьор на камион — подхвърли химикът.

Някогашният воин кимна и вдигна осакатените си ръце — едната с кука, а другата с протеза.

— Но с това нямаше как да запазя мястото си, защото работата ми включваше и разтоварване.

— Колко време изкара в Ирак преди инцидента?

— Осемнайсет месеца. Оставаха ми още само четири, или поне така се надявах. Но после дойде заповед за удължаване на престоя ни с нови двайсет и два месеца. Което означаваше четири години! Преди да се случи всичко това, вече имах жена и семейство, които спокойно издържах сам. Живеехме в Детройт. Но в околностите на Мосул попаднах на противопехотна мина, която ми откъсна ръцете и ме рани в гърдите. След четири месеца в болница се прибрах у дома, но се оказа, че жена ми е подала молба за развод, няма какво да работя и практически оставам на улицата. — Човекът замълча за момент, после поклати глава. — Изкарах и първата война в Залива, от начало до край. Нагълтах се до насита с лайната, с които ни засипваше Саддам. След нея служих в Националната гвардия, за да имам някакъв доход, докато си стъпя на краката. Изпълних си договора и станах шофьор на камион. Но няколко години по-късно ми връчиха официално съобщение, според което Гвардията не била приела „официалната ми оставка“. Казах им да вървят по дяволите, но те ме отмъкнаха в буквалния смисъл на думата, без да обръщат внимание на протестите ми. Година и половина по-късно останах без ръце и целият ми живот рухна. И всичко това ми беше причинено от страната, която се наричаше моя родина!

— Настъпи часът да им отмъстиш — подхвърли инженерът.

— И ще го направя! — заплашително изръмжа бившият гвардеец, бавно свивайки и разпускайки изкуствените си пръсти.