Клуб „Кемъл“

После дойде 11 септември, Афганистан беше окупиран, а талибаните — прогонени. В личен план това не засягаше Аднан. Американците бяха атакувани и отговориха на удара. И той като повечето иракчани не беше привърженик на талибаните. Животът му продължи да тече нормално. Успяваше да си осигурява скромен доход въпреки международното ембарго. Но след това Америка обяви война на Ирак. Подобно на всички обикновени хора, и Аднан тръпнеше от ужас пред предстоящите бомбени атаки. Успя да изпрати семейството си в провинцията, но се почувства длъжен да остане в Багдад, защото втората му родина беше обект на нападение от чужда държава.

После връхлетяха американските самолети. Аднан гледаше с безмълвен ужас как градът се превръща в огнен ад. Появиха се танковете и пехотата. Аднан нито за миг не се усъмни в изхода на войната. Американците бяха прекалено силни и разполагаха с оръжия, които убиваха от две хиляди километра разстояние. Докато той, като повечето си сънародници, умееше да се бие единствено с пушка, нож и голи ръце. По онова време започна да се говори, че САЩ ще изстрелят ракети от собствената си територия отвъд океана, които след броени минути ще изтрият целия близкоизточен регион от лицето на земята. Това го караше да изпитва парализиращ ужас.

След свалянето на Хюсеин се появи малка надежда. Тя обаче се стопи бързо, тъй като страната бе разкъсвана от насилие и смърт. Решението се оформи в съзнанието му малко след като американското присъствие се превърна в откровена окупация. Аднан започна да се бори срещу нея, като в хода на този процес често му се случваше да убива и свои сънародници. Един болезнен акт, който все пак имаше своето оправдание. По време на Ирано-иракската война вече беше убивал братя мюсюлмани. Сега правеше същото, но убиваше и американци. Прибавяйки към това и касапския период, той изпитваше чувството, че цял живот е отнемал живот и ще го прави, докато диша.

В крайна сметка остана единствено собственият му живот. Жена му и децата му бяха мъртви. Родителите му братята и сестрите — също. Цялото му семейство се пресели в рая и на грешната земя остана единствено той — Аднан.

А сега беше тук в самото сърце на врага. Тук щеше да е мястото на последната му битка и финалът на един живот, преминал в постоянна война. Беше уморен. Имаше чувството, че е преживял осемдесет години за два пъти по-кратко време. Душата и тялото му нямаше да издържат още дълго.

Допи чая си, но остана край прозореца, загледан в децата, които играеха в градинката пред блока.

36

— Търсили сте ме, сър? — попита от вратата Том Хемингуей. Говореше се, че кабинетът на Картър Грей е единственото място в НРЦ, което не е обект на електронно наблюдение.

— Влизай, Том — покани го Грей. — И затвори вратата.

В продължение на половин час двамата обсъждаха няколко разузнавателни операции в Близкия и Далечния изток под прекия контрол на Хемингуей. След което разговорът премина на други теми.

— Какво стана с агентите на Сикрет Сървис, които ни посетиха днес? — попита Грей.

— Оказах им пълно съдействие, сър — отвърна Хемингуей. — Надявам се, че постъпих правилно, като ви отървах от тях.

— Естествено. А агентите, с които разговаряха преди това?

— Тайлър Райнке и Уорън Питърс са съвестни служители. Имат задачата да ни представляват в това разследване. Мисля, че са обработили някакви веществени доказателства по молба на Сикрет Сървис.

— Позволих си да подхвърля на президента за Форд и Симпсън. Мисля, че повече няма да се появят.

— Чух, че сте кръстник на Симпсън.

— Да. Джаки е единствената дъщеря на Роджър Симпсън. Бях поласкан, че той ме помоли да й стана кръстник, макар да не съм убеден, че съм особено подходящ за тази роля. Обичам я като собствена дъщеря — каза Грей, но явно се смути от признанието си и побърза да смени темата. — Заповядах вътрешно разследване във връзка със смъртта на Патрик Джонсън. С участието на ФБР.

— Добър ход — кимна Хемингуей. — Не вярвам от това да изскочи нещо, но ние сме длъжни да вземем необходимите мерки.

— А защо не вярваш, Том? — внимателно го погледна Грей.

— Къща и кола, които не може да си позволи? — вдигна рамене Хемингуей. — Дрога, открита в дома му? Всичко изглежда прекалено ясно и не се случва за пръв път.

— Но се случва за пръв път тук — поклати глава Грей. — Познаваше ли добре Джонсън?

— Толкова, колкото и всеки друг от обработващите данните. Нямам никакви забележки относно работата му.

— Какво ти беше мнението за него?

Хемингуей се замисли.

— От ограничените ни контакти останах с чувството, че амбициите му са по-големи от възможностите.

— Доста категорично заключение за човек, когото почти не познаваш — подхвърли Грей.

— То важи поне за половината от сътрудниците ни. Честно казано, те искат да станат като вас, но знаят, че няма как да го постигнат, и това ги измъчва.

— Внимателно проучих досието на Джонсън — рече с лека въздишка Грей. — Нищо в него не сочи, че е бил склонен да премине от другата страна. Съгласен ли си с мен?

Хемингуей кимна.