Клуб „Кемъл“

— У Честити.

— От колко време си там?

— От сутринта. Защо?

— Забеляза ли нещо подозрително, когато излизаше от къщи?

— Не.

— Не се прибирай. Искам да се срещнем някъде навън. Да речем, на Юниън Стейшън. Можеш ли да дойдеш там до половин час?

— Мисля, че да.

— Ще те чакам пред книжарницата. Успя ли да проследиш номерата на онази кола?

— Без проблем. Разполагам с името и адреса. Те са…

— Ще ми ги кажеш, като се видим, Милтън. А сега ме слушай внимателно. Трябва да направиш всичко възможно да не бъдеш проследен.

— Какво си открил? — нервно преглътна Милтън.

— Ще ти кажа, като се видим. О, и още нещо. Потърси сведения за Джаки Симпсън, дъщерята на сенатор Симпсън? Агент е в Сикрет Сървис.

Стоун прекъсна разговора, след което набра последователно Рубън и Кейлъб, за да ги запознае с промените. После тръгна към най-близката станция на метрото. Броени минути по-късно вече стоеше пред входа на книжарница „Долтън“, която заемаше по-голямата част от масивната сграда на Юниън Стейшън. Започна да разглежда заглавията на витрината, но очите му не изпускаха изхода на метрото, откъдето трябваше да се появи Милтън.

Той обаче се появи от съвсем друга посока.

— Честити ме докара — отвърна на въпросителния му поглед Милтън, после се втренчи в лицето му. — Какво се е случило?

— Няма значение — нетърпеливо отвърна Стоун. — Честити тук ли е?

— Не, изпратих я да си върви.

— Сигурен ли си, че някой не те е проследил, Милтън?

— Няма начин. Тя кара като луда.

Стоун го поведе към закусвалнята срещу книжарницата. Взеха си по едно кафе и седнаха на масичката в дъното.

Милтън извади мобилния си телефон и натисна един бутон.

— На кого звъниш?

— На никого. Телефонът ми има рекордер. По-късно трябва да й звънна и той ще ме подсети. Този у теб има същата функция. — Милтън изрече няколко думи пред микрофончето и прибра апарата.

— Как се казва собственикът на колата? — попита Стоун.

— Тайлър Райнке. Живее в околностите на Пърселвил, имам адреса.

— Познавам този район. Разбра ли къде работи?

— Проверих навсякъде, но не открих нищо. А знаеш, че имам достъп до много места.

— Което може би означава, че работи в НРЦ. А там дори ти не можеш да пробиеш.

— Възможно е.

— А за Джаки Симпсън?

— Открих нещичко и ти го разпечатах. — На масата се появи прегънат лист. Стоун го разтвори и пред очите му се появи принтерна разпечатка на женско лице. Форд е прав, помисли си той. Дори от чертите й се излъчва напереност. Отдолу беше написан и домашният й адрес, който се оказа доста близо до ВОБ. Вероятно ходеше на работа пеша. Прибра листа в раницата си и съобщи на Милтън, че НРЦ разполага с предсмъртното писмо на Джонсън, върху което може би има негови отпечатъци.

— Знаех си аз, че не трябва да пипам проклетия лист! — въздъхна приятелят му.

— Мислиш ли, че данните ти още фигурират в архивите на НЗС?

— Сигурно. Освен това и Сикрет Сървис ми взеха отпечатъци, когато писах онова тъпо писмо до Роналд Рейгън. Но тогава бях много разстроен от намеренията му да ореже бюджета на психиатричните болници.

Стоун се приведе над масичката.

— Мислех да се съберем у Кейлъб довечера, за да обсъдим развоя на събитията, но сега не съм сигурен, че е разумно.

— Тогава къде ще се видим?

В същия момент звънна телефонът на Стоун.

— Видях се с един стар приятел и седнахме да изпием по бира — прозвуча възбуденият глас на Рубън. — Едно време бяхме заедно във Виетнам, а после във военното разузнаване. Реших, че си струва да изпием по бира, след като ми каза, че току-що се е уволнил от АВР. Разприказвахме се. Всички били бесни от решението НРЦ да поеме целия архив, свързан с тероризма. Дори файловете на ЦРУ били прибрани. Очевидно Грей си е давал сметка, че постави ли ръка върху информацията, ще контролира всичко.

— Значи всички други разузнавателни централи трябва да изискват информация от НРЦ?

— Именно. И по този начин НРЦ знае върху какво работи всяка от тях.

— Но по закон те, така или иначе, му докладват, Рубън.

— На кого му пука за закона? Нима допускаш, че ЦРУ честно си признава всичко, което върши?

— Не — въздъхна Стоун. — Не им е в природата и никога не са го правили. Шпионите винаги лъжат.

— Довечера се събираме у Кейлъб, нали?

— Не съм сигурен, че апартаментът на Кейлъб… — започна Стоун, после гласът му изведнъж секна. — Кейлъб? — прошепна бавно той.

— Оливър? — обади се Рубън. — Чуваш ли ме?

— Оливър, добре ли си? — разтревожено попита Милтън.

Стоун тръсна глава и побърза да попита:

— Къде се намираш в момента, Рубън?

— В противната кочина, която наричам свой замък. Защо питаш?

— Можеш ли да ме вземеш от Юниън Стейшън и да ме закараш до специалното ми хранилище?

— Разбира се, но не ми отговори на въпроса. Остава ли уговорката да се видим у Кейлъб?

— Не — поклати глава Стоун и бавно се огледа. — Мисля, че ще е по-добре да се видим тук, на гарата.

— На Юниън Стейшън? — учудено попита Рубън. — Това едва ли е най-уединеното място на света, Оливър.

— Ще ти обясня по-късно. А сега тръгвай насам. — Изключи телефона и погледна към Милтън. — Помни какво ти казах и стой далеч от дома си.

Милтън кимна.

— А защо искаш да отидеш до хранилището си?