Клуб „Кемъл“

— Преди шест години и половина четох за него в списание „Мотоциклети антики“, докато чаках при зъболекаря си, който щеше да ми слага коронка.

Рубън въздъхна и погледна с гордост своето возило, боядисано на ярки червено-бели ивици.

— Хиляда кубика е. Кошът не е оригинален, а копие от фибростъкло. За сметка на това не ръждясва и е много по-лек. Един приятел ми даде парче телешки бокс, с което тапицирах седалката на коша. Самият той е с ляво окачване — нещо, което се среща много рядко. Мотор в това състояние може да се продаде без проблем за двайсет хилядарки, а може би и за повече. Но аз съм вложил в него една десета от тази сума. Не че мисля да го продавам, ама човек никога не знае.

След тези думи той подаде на Стоун една черна каска и предпазни очила.

— Къде трябва да седна? — попита Стоун.

— В коша, разбира се. За какво е там? Случайно да ти прилича на саксия?

Стоун си сложи каската, намести очилата и отвори вратичката. Мястото се оказа прекалено тясно за човек с неговите габарити.

— О’кей, тръгваме! — обяви Рубън.

— Чакай малко! — извика Стоун. — Не трябва ли да знам още нещо за тоя мотоциклет?

— Трябва — кимна Рубън и ритна стартера. — Започвай да се молиш в мига, в който усетиш, че колелото на коша се вдига във въздуха.

Поеха на запад по Конститюшън Авеню и минаха покрай паметника на жертвите във Виетнамската война. Ветеран от нея, Рубън отдаде чест на мраморната стена, направи широк кръг около Линкълн Мемориъл и пое по Мемориъл Бридж, който ги отведе във Вирджиния. Оттам поеха на юг по магистралата „Джордж Уошингтън“. Хората от колите в съседните ленти им хвърляха учудени погледи.

Стоун откри, че почти може да протегне краката си, ако ги извие под определен ъгъл. Облегна се и обърна глава към Потомак, където две гребни лодки се състезаваха под надзора на малка моторница. Грееше слънце, ветрецът бе освежителен. Стоун си позволи да се отпусне, забравяйки за момент непосредствените опасности, които грозяха клуба „Кемъл“.

Проследиха с очи самолета, който се отлепи от пистата на близкото национално летище „Рейгън“, направи плавен завой и се отдалечи на юг — в посоката, в която пътуваха. Няколко минути по-късно влязоха в чертите на Александрия. Къщите бяха стари, но отлично реставрирани, а от двете страни на неравните павирани улички блестяха витрините на скъпи бутици и ресторанти. Крайбрежните кафенета кипяха от живот по всяко време на денонощието. Тук беше и седалището на Федералния съд по фалитите.

— Проклето място! — изръмжа Рубън, докато минаваха покрай него. — Два пъти съм бил тук!

— Кейлъб познава хора, които могат да ти помогнат за разрешаване на паричните проблеми — подхвърли Стоун, — а лично аз съм убеден, че и Честити може да ти даде ценни съвети.

— Сладката Честити наистина може да ме обслужи, но се боя, че Милтън много ще се ядоса — подвикна Рубън и лукаво намигна. — Освен това аз нямам проблеми с парите, които притежавам. Трябва ми помощ, за да натрупам още.

Зави наляво и влезе в тясна уличка, водеща към брега. Паркира мотора, а Стоун с пъшкане се измъкна от коша.

— Какво е станало с лицето ти? — втренчи се в него Рубън, който явно едва сега забеляза подутината.

— Паднах.

— Къде?

— В парка. Играх шах с Ти Джей, после пих кафе с Аделфия. Спънах се в един корен, когато си тръгвах.

— Аделфия ли?! — сграбчи го за рамото Рубън. — Тази жена е психо, Оливър! Имаш късмет, че не ти е пуснала отрова в кафето! Помни ми думата, някоя нощ ще те проследи до гробището и ще ти пререже гърлото! — Замълча за момент, после добави: — Или още по-лошо. Ще направи опит да те съблазни!

Раменете му потръпнаха, сякаш си беше представил Аделфия в ролята на съблазнителка.

Минаха покрай Юниън Стрийт Пъб, прекосиха платното и се насочиха към книжарницата на ъгъла. Над вратата имаше табела с надпис „Libri Quattuor Sententiaram“.

— Това пък откъде се е взело? — изгледа я продължително Рубън. — Вярно, че от известно време не съм се мяркал насам, но доколкото си спомням, тук пишеше „Книжарницата на Дъг“.

— Сменили са табелата, защото не привличала достатъчно изискани клиенти — поясни Стоун.

— Libri… Quattor… — засрича Рубън. — Това наистина звучи страшно привлекателно! Какво, по дяволите, означава?

— „Четири книги със сентенции“, на латински. Така е бил озаглавен един ръкопис на Пиетро от Ломбардия от дванайсти век. Това име внушава, че тук се предлагат наистина редки издания.

— Впечатлен съм, Оливър. Нямах представа, че говориш латински.

— Не го говоря. Кейлъб ми разказа всичко това. Всъщност идеята за преименуването на книжарницата е негова. Както може би знаеш, аз го представих на собственика, защото имах чувството, че познанията му в областта на старите издания ще бъдат добре дошли. Отначало той му беше просто съветник, но днес вече му е съдружник.