Клуб „Кемъл“

— Браво на теб — хладно отвърна момичето и побърза да се отдалечи.

— Мисля, че направих силно впечатление на онази млада дама — похвали се той, докато яхаше мотора.

— Дума да няма — кимна Стоун. — Вероятно избяга толкова бързо, за да се похвали на приятелките си.

39

Алекс Форд изгуби цял час да избира дрехите, които щеше да облече за срещата с Кейт Адамс. Шейсетте минути бяха напълно достатъчни да осъзнае колко отдавна не е излизал с жена. В крайна сметка се спря на син блейзър, бяла риза, панталон в цвят каки и чифт мокасини. Обръсна прекалено дългите си бакенбарди, среса косата си и лапна два ментови бонбона. Облече се, застана пред огледалото и след кратко колебание реши, че недодяланият здравеняк насреща му не изглежда толкова зле.

Вашингтонският трафик беше достигнал до онази критична фаза, при която задръстванията са във всички посоки. Алекс започна да се тревожи, че ще закъснее, но за свой късмет успя да се промъкне покрай мястото на някаква лека катастрофа на магистрала 66 и да се възползва от свободното по-нататък платно. Това му позволи бърз достъп до отклонението за Кий Бридж, прекоси Потомак, включи се в натовареното движение по Ем Стрийт и скоро излезе на Трийсет и първа улица, пресичаща луксозния център на Джорджтаун. Наречен на един от английските крале, този сравнително малък град действително излъчваше кралско достойнство, смятано от мнозина за обикновен снобизъм. Но търговският център около Ем Стрийт и Уисконсин Авеню беше модерно и оживено място, което гъмжеше от младежи с размъкнати дрехи и с мобилни телефони в ръце. В същото време кварталът, към който пътуваше Алекс, макар и в непосредствена близост с безгрижието на младостта, се обитаваше от богати и известни фамилии, чиито представители нямаха нищо общо с татуировките и бодипиърсинга.

Алекс минаваше бавно покрай солидните имения от камък и дърво, а нервността му нарастваше.

Улицата, по която се движеше, излизаше на Ар Стрийт, недалеч от имението „Дъмбъртън Оукс“. Зави наляво и след стотина метра спря пред номера, който му беше дала Кейт.

— Описанието беше доста точно — промърмори под нос той, оглеждайки внушителната тухлена сграда с покрив от аспидни плочи. Вкара колата в алеята, слезе и отново се огледа. Градината беше идеално поддържана, с равно подрязани храсти и цветни лехи, пъстреещи в багрите на късното лято. Широки каменни плочи водеха към портичка, откъдето вероятно се влизаше в задния двор. Истински палат, помисли си той.

Погледна часовника си и установи, че е подранил с десетина минути. Кейт най-вероятно още не се беше прибрала. Реши да направи един кръг из квартала, за да убие време, но в същия момент до слуха му долетя треперлив женски глас:

— Хей-хей, вие трябва да сте човекът от Сикрет Сървис…

Обърна се към прегърбената старица, която ситнеше към него с кошница свежи цветя. Изпод широката й капела стърчаха няколко бели, наподобяващи памук къдрици. Беше облечена с дънкова риза и бежов ленен панталон. Огромни слънчеви очила скриваха половината й лице. Беше изсушена от годините, които по преценка на Алекс бяха най-малко осемдесет и пет.

— Госпожо?

— Колко сте висок и симпатичен! Предполагам, че имате и оръжие. Бъдете сигурен, че с Кейт то няма да ви е излишно.

Алекс инстинктивно се огледа, подозирайки, че Кейт му е спретнала някой номер, за който е наела тази бабичка. Не видя нищо подозрително и отново насочи вниманието си към нея.

— Аз съм Алекс Форд — представи се той.

— Да не би да сте от онова семейство Форд?

— За съжаление не — поклати глава Алекс.

Старицата свали ръкавицата си, пъхна я в джоба на панталоните и протегна ръка. Той я стисна и понечи да се отдръпне, но тя задържа дланта му между костеливите си пръсти и го помъкна към къщата.

— Кейт още не е готова. Влезте, Алекс. Ще пийнем нещичко и ще си побъбрим.

Той я последва, защото не знаеше как другояче да реагира. От нея се разнасяше миризма на подправки и лак за коса.

Влязоха в къщата, където тя най-после пусна ръката му и промърмори:

— Господи, къде останаха маниерите ми? Аз съм Лусил Уитни-Хаусман.

— От онази фамилия Уитни-Хаусман? — усмихна се Алекс.

Тя свали очилата си и го дари с кокетна усмивка.

— Баща ми Айра Уитни не е открил опаковането на месо, но натрупа състояние от този бизнес. — Старицата се прекръсти и вдигна очи към тавана. — А семейството на съпруга ми Бърни, Бог да го прости, забогатя от уиски, къде законно, къде незаконно. Самият Бърни беше прокурор, а след това федерален съдия. На семейните ни празници ставаше голяма веселба. — Въведе го в огромна дневна и му посочи масивното канапе до една от стените. Сложи цветята в кристална ваза. — Като говорим за уиски, каква отрова предпочитате? — попита тя и тръгна към нисък шкаф, който се оказа добре заредено барче.

— Хм, госпожо… Извинете, с двойната фамилия ли да се обръщам към вас?

— Наричай ме Лъки. Всички ми казват така, защото цял живот съм била късметлийка.

— Добре, Лъки. Предпочитам газирана вода.

Старицата се обърна и го изгледа.