Клуб „Кемъл“

— Разполагаме с още малко време, Рубън — подвикна от коша Стоун. — Може ли да се отбием на гробището „Арлингтън“?

Рубън хвърли поглед към най-почетното място за погребение на героите от войните и кимна.

Няколко минути по-късно влязоха през официалния вход и закрачиха покрай Мемориала на жените воини. Спряха за момент пред гробовете на братята Кенеди — едно от най-често посещаваните места в „Арлингтън“.

Изминаха няколко алеи и Рубън спря на поляната пред Арлингтън Хаус, някогашния дом на генерал Робърт Лий, конфискуван от федералното правителство, след като той бе оглавил силите на Конфедерацията.

— Тук ме откри преди време, нали? — промърмори той. — Пиян-залян.

Стоун огледа полянката и поклати глава.

— Беше отдавна, Рубън. Ти успя да се измъкнеш сам, побеждавайки демоните в себе си.

— Без теб нямаше да успея, Оливър. — Очите му пробягаха по надгробните камъни. — Бях много отчаян. Половината от хората в моята рота във Виетнам станаха жертва на оранжевия газ, но армията дори не призна, че това е нейно дело. Същото се случи и по-късно със синдрома на Залива. Единственото ми желание беше да дойда тук и да крещя, докато ме чуе някой.

— По-добре, че си бил в несвяст, защото същия ден тук беше и министърът на отбраната. Можеше да стане грозен инцидент.

— Бях тук като всеки друг, да отдам почитта си към загиналите.

Стоун спря между алеите и започна да брои надгробните плочи. Изправи се пред една от тях, някъде в средата на реда, скръсти ръце пред гърдите си и наведе глава. Слънцето бавно потъваше зад хоризонта. Рубън погледна часовника си, но не посмя да го повика.

Уединението на Стоун беше прекъснато от група хора, които се движеха по алеята в посока към новите парцели. Там се строеше мемориал на загиналите на 11 септември.

Стоун забеляза човека, който крачеше в плътното обкръжение на охраната си, и лицето му се вкамени. Рубън проследи погледа му.

— Картър Грей! — възкликна той.

— Предполагам, че е дошъл да почете съпругата си ден по-рано, за да избегне утрешната навалица — тихо рече Стоун.

* * *

Картър Грей коленичи пред гроба на съпругата си Барбара и положи малък букет на почистената земя. Годишнината от смъртта й беше на другия ден, но, както Стоун беше отгатнал, той не желаеше да споделя мъката си с тълпата.

Изправи се и сведе поглед към пръстта, под която лежеше тялото на съпругата му Охраната тактично се държеше на почетно разстояние.

След забележителна кариера, превърнала се в пример за много жени с пагон, Барбара Грей се бе уволнила от армията с чин бригаден генерал.

Сутринта на 11 септември 2001 — ва Барбара Грей, по това време цивилен консултант, се намираше в Пентагона за делова среща по военен проект. Самолетът на „Америкън Еърлайнс“ се заби точно в онази част на сградата, където се провеждаше съвещанието й. По нещастно стечение на обстоятелствата единствената дъщеря на семейство Грей Маги, която работеше като юридически съветник в правителството, бе дошла в Пентагона да се срещне с майка си. Тялото й бе напълно изпепелено при експлозията.

И до ден-днешен Картър Грей не можеше да се отърве от чувството за вина, защото и той трябваше да е с тях. Бяха се разбрали да се видят преди началото на работния ден, за да уточнят последните подробности от дълго планираната семейна почивка. Но той попадна в задръстване и закъсня с двайсетина минути. А когато най-сетне се добра до Пентагона, семейството му вече го нямаше.

Вдигна глава и погледът му попадна на двама души в съседния парцел, които го наблюдаваха отдалеч. По-едрият му бе напълно непознат, но другия май го беше срещал някъде. Очевидно забелязали, че са обект на вниманието му, двамата се обърнаха и се отдалечиха. Грей остана край гроба още десетина минути, после импулсивно тръгна към мястото, на което бяха стояли двамата непознати. В движение си даде сметка, че парцелът му е познат. Забави ход и започна да чете имената, издълбани върху надгробните плочи, после спря.

В следващия миг се обърна и забърза към изхода. Охраната се втурна след него. На няколко крачки от оградата Грей спря, преви се на две и напълни дробовете си с въздух. Агентите се струпаха около него, засипвайки го с тревожни въпроси. Но той не им отговори, защото не ги чуваше.

Пред очите му се въртеше единствено името, което беше прочел на плочата. Вероятно защото знаеше, че ковчегът под нея е празен. Тази измама бе част от мащабна тайна операция. Но самото име беше истинско. То принадлежеше на човек, който по всеобщо убеждение беше отдал живота си за родината.

— Джон Кар — тихо прошепна той. Име, което не беше произнасял в продължение на десетилетия.

Джон Кар. Най-опасният убиец, когото Картър Грей изобщо познаваше.

Заведението „При Нейтън“ все още не беше препълнено и Алекс Форд и Кейт Адамс бяха настанени на маса в ъгъла, близо до бара. Поръчаха си питиета.

— Лъки е страхотна — промърмори Алекс. — Как се запозна с нея?