Клуб „Кемъл“

Роджър Симпсън и жена му бяха като близнаци: много високи и много руси, извисяващи се над своята дребничка и тъмнокоса дъщеря.

— Сенаторе, мисис Симпсън — каза Алекс и им кимна. Роджър Симпсън го изгледа враждебно, което можеше да означава само едно — Джаки го беше запознала със ситуацията, разбира се, от своята гледна точка.

— Това е Кейт Адамс — добави сковано той.

— Приятно ми е — усмихна се Кейт.

— Е, всичко хубаво, агент Симпсън — процеди Алекс. — Съмнявам се, че скоро ще се видим отново.

След тези думи се обърна и напусна заведението, следван от Кейт.

— Не мога да повярвам! — избухна той в момента, в който стъпиха на тротоара. — От всичките заведения в шибания град да дойдат точно…

Млъкна, тъй като забеляза дребната фигура на Джаки Симпсън, която изскочи от входа.

— Алекс, може ли за минутка? — попита тя, после погледна Кейт и нервно добави: — Насаме…

— Нямаме какво да си кажем! — мрачно отсече той.

— Само за минутка, моля те!

Алекс погледна Кейт, която сви рамене и бавно се отдалечи към съседната витрина.

— Виж какво, знам, че си бесен — пристъпи крачка напред Симпсън. — И си убеден, че аз съм те предала.

— До този момент си точно в десетката! — изръмжа в отговор той.

— Но не е така. Картър Грей е позвънил на татко в момента, в който се раздели с нас. Още преди да се свърже с президента. Баща ми се обади, също бесен. Каза, че не бива някакъв смахнат бездомник да руши кариерата ми още преди да е започнала.

— Откъде тогава директорът е научил за „стария ми приятел“?

— Знам, че звучи глупаво — отчаяно прошепна Симпсън. — Но баща ми умее да бъде настоятелен и го измъкна от мен. — Замълча за момент, после въздъхна. — Той е човек с характер. А майка ми е била „мис Алабама“, което в този щат е равносилно на светица. Не приеха с ентусиазъм решението ми да стана обикновено ченге. Мечтаеха да ме подготвят за кариера в бизнеса или в политиката, но аз държах да бъда детектив и нищо друго. Те го приеха, но явно решиха да ми помогнат и в това поприще. Постъпих в Сикрет Сървис с единствената надежда да се отърва от опекунството им. Но татковите връзки ми осигуриха мястото във ВОБ. Новата му мечта беше да ме види като първата жена директор на Сикрет Сървис. А аз исках да бъда добре ченге, нищо повече. За тях обаче това не беше достатъчно.

— Цял живот ли ще правиш каквото искат родителите ти? — попита Алекс.

— Обратното никак не е лесно — въздъхна Симпсън. — Баща ми е свикнал хората да му се подчиняват. — Погледна го в очите. — Но това си е мой проблем. Исках да знаеш, че наистина съжалявам за станалото. И се надявам, че някой ден ще мога да поправя грешката си.

След тези думи тя изчезна във входа на заведението, без да му даде възможност за отговор.

Кейт се приближи и Алекс й предаде накратко разговора.

— Винаги става така — промърмори в заключение той. — Тъкмо решиш да смачкаш фасона на някого, и той идва да ти се извинява, с което усложнява нещата. — После погледна към другия тротоар и лицето му се разведри. — Моля те, кажи ми, че умираш за един сладолед!

Тя проследи погледа му и бавно кимна към сладкарницата отсреща.

— Добре. Но те предупреждавам, че ям минимум по две топки и не ги деля с никого!

— Ей такива жени харесвам!

41

Стоун и Рубън се върнаха на Юниън Стейшън и откриха приятелите си в книжарница „Долтън“. Кейлъб беше потънал в един от шедьоврите на Дикенс, докато Милтън се мотаеше в сектора с компютърните списания.

Оформили четворката, те се качиха на метрото. Слязоха на Смитсониън Стейшън и взеха ескалаторите за Музейния комплекс.

— Дръжте си очите и ушите отворени! — предупреди Стоун.

Членовете на клуб „Кемъл“ тръгнаха покрай паметниците, пред които щракаха светкавиците и жужаха видеокамерите на тълпи туристи. После бавно се насочиха натам, където неотдавна бе открит мемориалът на Ф. Д. Рузвелт. Той се състоеше от няколко скулптурни групи, отразяващи по-важните моменти от живота на единствения американски президент с четири мандата в Белия дом.

Останаха там само няколко минути. Стоун огледа обстановката, поклати глава и ги поведе обратно към метрото. Пропътуваха няколко спирки и слязоха на „Фоги Ботъм“. Оттам тръгнаха пеш. Стоун спря едва когато стигнаха до кръстовището на Двайсет и седма улица и Кю Стрийт. Оттам започваше „Маунт Цион“.

— О, не, Оливър! — простена Рубън. — Стига с тия проклети гробища!

— Мъртвите не подслушват — отвърна Стоун, отвори портата и ги поведе към къщичката си.

— Повод за днешното съвещание на клуба „Кемъл“ са известни мои проучвания, които имат пряка връзка със смъртта на Патрик Джонсън — започна той, след като всички се настаниха. — Предлагам да обсъдим и разчистването на сметки между различните терористични групировки, което се наблюдава напоследък. Приемате ли този дневен ред?

— Аз, да — обяви механично Кейлъб, но очите му с интерес обходиха лицата на останалите.

— Всички, които са „за“, да го потвърдят гласно.

Стоун изчака възгласите да утихнат, след което отвори големия дневник, който беше взел от хранилището си в книжарницата за редки издания.