Клуб „Кемъл“

— Познавам един такъв човек — кимна Алекс. — Казва се Оливър Стоун. Изключително умен, дори гениален, независимо от факта, че води доста странен живот.

— Оливър Стоун ли? — вдигна вежди Кейт. — Сигурно се шегуваш!

— Това не е истинското му име, разбира се. Според мен то е просто закачка с хората, които го мислят за смахнат. Интересното в случая е, че той няма минало. Поне аз не успях да открия нищо за него. — Усмихна се и поклати глава. — Може да се окаже, че през всичките тези години е бил просто един беглец.

— Лъки би дала мило и драго да се запознае с него.

— Тя наистина ли продължава да замеря опасните мъже с бельото си?

— Какво? — изненадано го погледна Кейт.

— Нищо, нищо — помаха Алекс и се взря в остров Рузвелт.

— Хайде, изплюй камъчето — каза след известно време Кейт, проследила погледа му. — Барманите са най-добрите слушатели…

Алекс й направи знак да седнат на близката пейка.

— Ще ти кажа какво ме тревожи — рече с въздишка той. — Онзи тип, който е преплувал реката, за да си пръсне черепа на малкия остров. Как ти звучи?

— Нали точно там е била първата среща с годеницата му?

— Вярно. Но защо е решил да плува дотам? Защо не е отишъл с колата си или просто пеша? Има мост, по който се стига до паркинга на острова. Далеч по-логично е да минеш по него, да се напиеш до безсъзнание и да се гръмнеш, вместо да плуваш дотам. При това с дрехи и обувки и найлонова торбичка за оръжието.

— Но върху пистолета са открити неговите отпечатъци, нали?

— Да накараш някого да стисне спусъка не е нито толкова лесно, нито пък особено умно — призна Алекс. — Пък и малцина биха рискували да пъхнат оръжие в ръката на човек, когото искат да убият. Съвсем друга работа е обаче, ако първо го напият до несвяст. — Ръката му посочи надолу. — Смущават ме и подметките му.

— Защо?

— По тях имаше кал, сякаш е бродил из храсталаците. Но никакви следи от настилката около паметника. Калта е от глинеста почва и по нея със сигурност би трябвало да полепнат песъчинки от паважа на площадката. А и дрехите му бяха подозрителни чисти. Ако човек ходи из шубраците, по дрехите му несъмнено ще се закачат клечици и сламки. Но по костюма на Джонсън нямаше нищо. А ако наистина се е добрал до острова с плуване, той задължително е минал през шубраците, за да стигне до алеята.

— Да, странно — съгласи се Кейт.

— Ами писмото, което са открили? Изобщо не беше влажно, нито зацапано.

— Може би го е сложил в торбичката с оръжието.

— В такъв случай защо не го е оставил вътре? Защо е трябвало да го вади? Ако действително е преплувал реката, той би трябвало да е доста по-мокър и окалян, отколкото го намерихме.

— Но все пак беше мокър, нали?

— Вярно. Но ако ти искаш някой да изглежда така, сякаш е преплувал едно доста голямо разстояние, какво щеше да направиш?

— Щях да го потопя във водата — отвърна след кратко обмисляне Кейт.

— Точно така, ще го потопиш. Стои и въпросът с мотивите. Никой от хората, с които разговарях, не подозираше, че Джонсън търгува с наркотици. А годеницата му така побесня, че ме заплаши със съд!

— Винаги съм твърдяла, че Сикрет Сървис не пропуска детайлите — кимна Кейт.

— Което изобщо не означава, че в това отношение сме по-добри от ФБР. Те също би трябвало да са обърнали внимание на това, което ти казах. Според мен става въпрос за значителен натиск отгоре за бързо приключване на разследването.

— Но ако хората, които са го докарали на острова, не са искали да използват кола, страхувайки се от проследяване? Как биха постъпили в такъв случай?

Очите им механично проследиха полицейския катер, който бавно се плъзгаше по течението, после едновременно се облещиха.

— Лодка!

Алекс помълча, после поклати глава.

— Не е лесно да скриеш такова нещо.

Очите на Кейт пробягаха по брега.

— Аз съм готова, ако и ти си готов — промърмори тя.

Хвърлиха кофичките от сладоледа в близкото кошче и се спуснаха към водата.

Претърсването им отне цял час, но в крайна сметка се увенча с успех. Кейт беше тази, която забеляза носа на някаква лодка, стърчащ от близкия отводнителен канал.

— Отлично зрение — похвали я Алекс.

Тя събу сандалите си, а Алекс стори същото с чорапите и обувките си. Нави крачолите на панталоните си и нагази във водата, без да обръща внимание на двойката, която любопитно ги наблюдаваше от близката алея. Очите му пробягаха по старата гребна лодка. Наведе се и почти опря нос в борда.

— Прилича ми на дупка от куршум — промърмори той.

— А това най-вероятно е кръв — добави Кейт, надвесена над някакво тъмно петно.

— Не виждам логиката — поклати глава Алекс. — Освен ако не са убили Джонсън в лодката и не са го пренесли до паметника. През онази нощ имаше доста гъста мъгла и това не би представлявало кой знае какъв проблем.

— Какви са заключенията ти? — погледна го с интерес Кейт.

— Първо бих искал да разбера дали тази кръв е на Патрик Джонсън или на някой друг — отвърна Алекс, докато се изправяше. — Но ако директорът научи, че отново си пъхам носа в разследването, със сигурност ще завърша кариерата си в някой сибирски наблюдателен пост. Разбира се, ако не ме удуши със собствените си ръце.