Клуб „Кемъл“

Кейт излезе от спалнята си. Беше преоблечена с джинси и пуловер. Беше боса.

— Извинявай, но след цял ден на високи токчета краката ми не издържат. Искаш ли бира?

— С удоволствие, особено след ментовия сладолед.

Тя извади две кутийки „Корона“ от хладилника, наряза няколко резенчета лимон и го поведе към канапето, от което се виждаше задният двор.

Седна, подви крака под себе си и попита:

— Какви са следващите ти ходове?

— Не съм много сигурен — вдигна рамене Алекс. — Официално съм включен в охраната на Белия дом и би трябвало да съм благодарен за това. Разбира се, изобщо не се чувствам виновен за някаква грешка по време на разследването, но все пак отказах на директора да разкрия името на човек, когото познавам. Честно казано, още не мога да повярвам, че го направих.

— Става въпрос за онзи стар приятел, за когото ми спомена, нали? — подхвърли тя. — Случайно да се казва Оливър Стоун?

— Как разбра, по дяволите? — учудено я погледна той.

— В тази стая има и други хора с дедуктивни способности.

— Очевидно — кимна Алекс, отпи глътка бира и се намести удобно върху възглавниците. — Както вече споменах, засега ръцете ми са вързани. Как да им кажа, че съм открил лодката, без да се разбере, че съм нарушил заповедта на директора? Ако разбере, автоматично минавам в историята. А това просто не мога да си го позволя.

— Наистина имаш проблем — рече тя, наведе се да остави бирата си на масичката и рамото й докосна неговото. По тялото му сякаш премина електрически ток.

Кейт отиде при рояла и засвири. Веднага си пролича, че е отлична пианистка. След малко той седна до нея и започуква по клавишите.

— Рей Чарлс — усмихна се тя. — Нали уж беше китарист?

— Баща ми казваше, че когато човек овладее пианото, вече може да свири на почти всичко останало.

— Спомням си за един филм на Клинт Истууд, където той играеше агент на Сикрет Сървис, който свири на пиано…

— Да, да — кимна Алекс. — С Рене Русо до себе си.

— Жалко, че не съм Рене Русо.

— И аз не съм Клинт Истууд. Ако искаш да знаеш, Рене Русо бледнее пред теб.

— Лъжец.

— Освен това не се събличам още на първата среща като Истууд — ухили се той.

— Жалко! — нацупи се тя.

— Но правилото не важи непременно и за втората!

— А откъде си сигурен, че ще има втора?

— Еее, на мен не може да ми се устои, както би казала Лъки.

Пръстите му се плъзнаха по клавишите и спряха върху нейните. Когато я целуна, електрическият ток бе по-силен, отколкото при докосването й преди малко.

— Мисля, че твоето правило за първата среща е уместно. — Кейт изрече тези думи вяло и отмести поглед встрани. — Не го правиш още първата вечер, защото може и да няма втора.

Той сложи ръка на рамото й.

— Ще бъда тук винаги когато поискаш, Кейт.

— Какво ще кажеш за утре вечер? — бързо попита тя.

Алекс скочи в стария си „Чероки“ и потегли. Беше на седмото небе. Стигна до края на улицата, направи обратен завой по Трийсет и първа и започна продължителното, изпълнено със завои спускане към центъра на Джорджтаун. Първият сигнал за тревога дойде в момента, в който спирачният педал не реагира на лекия натиск на крака му, а вторият, когато го натисна силно и той потъна докрай. Тежката кола бързо набираше скорост. Двете страни на улицата бяха заети от плътно паркирани автомобили, а тясната лента асфалт се извиваше като змия.

Вкопчи се във волана и започна да превключва скоростите, за да забави стремителното движение. Ефектът не беше голям. После насреща му изскочиха ослепителните фарове на кола.

— Мамка му!

Нави волана към пролуката между две паркирани коли, която забеляза в последния момент, а дървото на тротоара свърши това, което спирачките не успяха. Въздушната възглавница го блъсна в лицето, отворила се от силния удар. Зашеметен, той я отмести, разкопча предпазния колан и бавно се измъкна навън. В устата му имаше вкус на кръв, а лицето му гореше — вероятно от топлия газ на въздушната възглавница.

Седна на тротоара и напълни дробовете си с въздух, опитвайки се да не повърне ментовия сладолед и бирата, които се надигнаха към гърлото му в отвратителна комбинация.

Зърна някакъв мъж, който се навеждаше над него. Понечи да каже, че всичко е наред, после изведнъж замръзна, усетил студеното дуло във врата си. Ръката му инстинктивно се стрелна напред и се заби в коляното на мъжа, който изкрещя. Алекс се опита да се изправи, при което в главата му избухна неистова болка. Смътно долови отдалечаващи се стъпки, после пронизително свистене на автомобилни гуми. Причината за бързото оттегляне на нападателя бяха чифт ярки фарове, последвани от бързи стъпки и загрижени гласове.

— Добре ли сте? Какво има? — питаха един през друг те.

Алекс все още усещаше натиска на студеното дуло. Спирачките, внезапно се сети той. Стана, изпъшка от болка, разбута хората около себе си и извади фенерче от жабката на колата. Клекна до лявото предно колело. Вътрешната му част беше мокра от спирачна течност. Някой беше прерязал маркучите. Алеята пред къщата на Кейт беше единственото място, на което това би могло да се случи. Кейт!