Клуб „Кемъл“

— Тайлър Райнке — промърмори Рубън и хвърли намръщен поглед към Стоун.

— Точно там отивате! — държеше на своето Кейлъб. — Но искате да ни разкарате, за да не ви се пречкаме!

— Виж какво, Кейлъб. Ти и Милтън нямате никакъв опит в тези неща, докато Рубън и аз…

— Няма значение! — отсече Кейлъб. — Идваме с вас!

— Не разрешавам! — отговори с равен глас Стоун. — Ако ни открият, все пак ще е по-добре да сме двама, а не всичките.

— Не разрешавал! — възмути се Кейлъб. — Ние сме възрастни хора! И пълноправни членове на клуба. Ако откажеш да ни вземеш, ще карам след вас и през цялото време ще натискам клаксона! А той може да събуди и мъртвец!

— Свалих от компютъра карта на околността — добави Милтън. — Много трудно ще се ориентирате без нея, а тя по една случайност е в джоба ми.

Стоун ги изгледа мрачно и се обърна към Рубън, който сви рамене.

— Един за всички, всички за един.

Водачът на групата помълча още малко, после неохотно кимна.

— В такъв случай не е ли по-добре да използваме моята кола? — предложи Кейлъб.

— Не — поклати глава Стоун и огледа мотоциклета. — Вече свикнах да се возя в тази кошница, освен това тя може да ни бъде от полза.

Потеглиха по шосе 7 към Вирджиния и минаха съвсем близо до централата на НРЦ. На пресечката имаше специална табела, която указваше точното местоположение на разузнавателната централа. Стоун винаги се беше учудвал, задето слагат указателни табели към АНС, ЦРУ и други държавни институции със стратегическо значение. Разбира се, те също имаха своите посетители, но пътните знаци някак не се връзваха с понятието секретност.

Къщата на Райнке се оказа в едно доста затънтено градче с невъобразимо пресичащи се улици и тесни алеи. След като напуснаха шосе 7, им се наложи да се лутат половин час, преди Милтън да открие табелата, която им трябваше. Той смъкна страничното стъкло и им направи знак да спрат. Рубън покорно отби на банкета, след което двамата със Стоун се прехвърлиха в колата.

— Къщата се намира на триста метра нагоре по улицата — каза Милтън. — Направих кратко проучване за евентуални съседи, но няма.

— Добре се е изолирал, да го вземат мътните — промърмори Рубън и хвърли неспокоен поглед към пустата уличка.

— Убийците са известни със стремежа си към уединение — отвърна Стоун.

— Какъв е планът? — пожела да узнае Кейлъб.

— Ти и Милтън ще останете в колата…

— Оливър! — гневно го прекъсна Кейлъб.

— Изслушай ме, ако обичаш! — ледено процеди Стоун. — Искам да останете в колата, но преди това ще минем по уличката, за да видим дали в къщата има някой. Ако свети, просто изчезваме. Ако е тъмно, вие с Милтън се връщате тук и поемате охраната. Нали няма друг достъп до нея?

— Няма — кимна Милтън.

— Ще поддържаме мобилна връзка. Ще звъннете в случай, че някой се появи, а ние ще вземем съответните мерки.

— Какво си намислил? — попита Кейлъб. — Нима искаш да проникнеш вътре?

— Сигурно има алармена инсталация, Оливър — загрижено добави Рубън.

— Ще бъда много учуден, ако няма — кимна Стоун.

— В такъв случай как ще влезем?

— Остави на мен.

Разбира се, къщата се оказа абсолютно тъмна и най-вероятно празна, тъй като нямаше гараж, а отпред не се виждаха коли. Милтън и Кейлъб заеха позиция малко встрани от отбивката, а Стоун и Рубън се качиха на мотора и се върнаха обратно. Оставиха го в храстите на стотина метра преди къщата и продължиха пеш.

Старата постройка беше двуетажна, с олющена бяла боя на дъсчената фасада. Стоун направи знак на Рубън да изчака и пристъпи към прозорчето до входната врата. Надникна през него и махна на приятеля си. На отсрещната стена се виждаше новичка метална кутия, на която светеше зелена лампичка.

— Има аларма, разбира се — промърмори Рубън. — А сега какво?

— Трябва да приемем, че има и обемни датчици — промърмори Стоун. — Което усложнява нещата.

Изведнъж срещу тях се стрелна тъмно кълбо, а зад стъклото проблеснаха две фосфоресциращи кръгчета. Двамата инстинктивно отскочиха назад и Рубън се обърна, готов да побегне.

— Спокойно — спря го Стоун. — Мистър Райнке си има котка.

Рубън се върна и опря нос в прозореца. Срещу него се беше наежила едра черна котка с бяло петно на гърдите, а очите й светеха като два зелени прожектора. Стаята зад стъклото очевидно беше кухнята, а котката беше скочила срещу тях директно от плота.

— Проклет звяр! — направи гримаса Рубън. — Бас държа, че е женска!

— Защо мислиш така?

— Защото жените винаги се опитват да ми докарат инфаркт!

— Присъствието на животното опростява нещата — промърмори Стоун.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Алармените инсталации с обемни датчици не се връзват с котките.

— Което означава, че има зони, в които движението не се регистрира — щракна с пръсти Рубън.

— Точно така — кимна Стоун и измъкна от джоба си черната кожена чантичка, която бе взел от тайното хранилище. Дръпна ципа и под него блесна комплект превъзходни касоразбивачески инструменти.

Рубън го зяпна.

— Изобщо не искам да гледам! — промърмори той.

Кухненският прозорец се отвори за десет секунди.

— Откъде разбра, че не е свързан с алармата? — учудено попита Рубън.