Клуб „Кемъл“

Джон Кар трябваше да е мъртъв, въпреки че не беше погребан под онази плоча. Първото нападение срещу него погуби само жена му. Вторият опит беше сметнат за успешен, макар че тялото му не беше открито — най-вероятно бе погълнато от някой морски хищник. Грей си даваше сметка, че е възможно да се е припознал. Човекът на гробището изглеждаше доста слаб и немощен в сравнение с някогашния Джон Кар — мъж с изключителна физика. Разбира се, годините си казваха думата, но това правило едва ли важеше за човек като Кар, когото Грей не можеше да си представи като немощен старец. Но защо тогава този човек се беше спрял точно пред гроба на някогашния суперагент?

Сърцето на Грей ускори ритъм при мисълта, че е бил толкова близо до войника, предаден от родината си. Защото това не беше обикновен гражданин, а най-съвършената машина за убиване, използвана от правителствата на САЩ в цялата история на страната. Разбира се, до момента, в който се беше превърнал в бреме.

Картър Грей прибра кутията в сейфа и напусна залата с погребаните тайни. Обзе го странно чувство. Чувство на страх от един мъртвец, който изведнъж би могъл да се окаже между живите, колкото и невероятно да изглеждаше това.

Прибра се у дома, запали свещите в спалнята и хвърли поглед към снимките над камината. До полунощ оставаха броени минути, после настъпваше фаталната дата 11 септември. Седна на стола до леглото и разтвори Библията. Картър Грей беше роден и израснал в семейството на католици. Религията обаче не означаваше много за хората от неговата професия. Но съпругата му беше ревностна католичка, възпитавайки в духа на вярата и Маги.

После, когато и двете вече ги нямаше, Картър Грей започна да чете Библията. Не го правеше за спасението на душата си, а по-скоро в памет на своето семейство. Божието слово му носеше някакво успокоение. Тази вечер изчете на глас няколко глави от Първо и Второ послание до коринтяни, върна се на Левит, след което отгърна на Псалмите. Доста след полунощ той както винаги коленичи пред снимките на любимите си същества. Монологът му беше по-скоро разговор с тях. Обикновено накрая се разплакваше. Но тази нощ седна обратно на стола с Библията в ръце и се замисли за гроба с празен ковчег. Жив или мъртъв е Джон Кар?

Том Хемингуей се прибра в апартамента си с адреса на Честити Хейс в джоба. Приготви си обичайната чаша чай и я изпи пред прозореца с изглед към Капитолия. Много неща се бяха случили през последните двайсет и четири часа, но никое не беше по вкуса му.

За една вечер нещастниците Райнке и Питърс бяха пропуснали две мишени. Без съмнение Алекс Форд и Кейт Адамс щяха да алармират шефовете си и най-вероятно щяха да поискат пълно разследване. На всичкото отгоре Картър Грей упорито говореше за възкресението на мъртъвци. Явно намекваше за онези терористи, които се смятаха за убити от колегите му. И това го накара да изпрати спешно съобщение до капитан Джак.

Обърна гръб на прозореца и се загледа в портрета на стената. Беше хубав портрет, уловил изражението на баща му — негово превъзходителство Франклин Т. Хемингуей, посланик в няколко от най-трудните за дипломацията страни на света. Един куршум в Китай сложи край на кариерата му.

Том не тръгна по стъпките на баща си, защото не вярваше, че притежава качества на политик. В онези години той беше един разгневен млад човек. Постепенно гневът му се уталожи, но никога не изчезна напълно. И до ден-днешен страдаше за баща си така, както бе страдал в онзи злокобен ден, когато му съобщиха новината, че наемен убиец е пронизал неговото доблестно сърце.

45

Жилището на Тайлър Райнке беше обзаведено доста спартански. Стоун и Рубън претърсиха всички стаи, пълзейки по корем, за да избегнат инфрачервените лъчи на евентуалните датчици. Но за свое огромно съжаление не откриха нищо. Минаха пълзешком покрай входната врата, до която беше монтиран втори алармен панел с клавиатура за кода, след което бавно поеха по стълбите за горния етаж, следвайки охранения котарак.

— Нашият мистър Райнке е пилот на хеликоптер — промърмори Рубън, надничайки през вратата на спалнята. На нощното шкафче беше поставена фотография на домакина, седнал зад контролното табло на черен хеликоптер.

— Някакви инициали по корпуса? — попита Стоун, насочил вниманието си към останалите вещи и мебели.

— Няма — отвърна Рубън, върна снимката на мястото й и старателно избърса отпечатъците си с крайчеца на чаршафа.

Стоун се отдръпна от отворения гардероб с кутия в ръце.

— Счетоводни архиви — отвърна той на въпросителния поглед на Рубън и заразглежда съдържанието на кутията.

— Нещо интересно?

Стоун вдигна някакъв лист.

— Прилича на фалшива фактура. Издадена е на този адрес, но името е друго. За съжаление нямам голям опит в тази област.