Клуб „Кемъл“

— Пресвета Дево! — изпищя Милтън, когато тялото на Райнке се блъсна в предното стъкло, претърколи се през покрива и рухна в тревата отзад, след което възобнови ритуалното си броене.

Междувременно Питърс успя да се изправи и посегна за оръжието си. Но, обладан от дяволския дух на забравената младост, Кейлъб светкавично включи на заден ход и натисна педала докрай. Колелата бясно се завъртяха в обратна посока, изстрелвайки чакъл със силата на куршуми.

Питърс изкрещя, но успя да се отмести в последния момент. Стреля напосоки, облегна се на стената и отново вдигна пистолета. Но в същия момент покрай него профуча тежкият мотоциклет. Стоун се надигна от коша и както стискаше каишката на каската, замахна. Ударът попадна в слепоочието на Питърс, който се строполи като подкосен.

Десет минути по-късно агентите се размърдаха. Когато накрая мозъците им заработиха, клубът „Кемъл“ отдавна беше изчезнал.

46

Реакцията спрямо инцидента с Алекс Форд и Кейт Адамс не беше особено окуражаваща. Според полицията спирачният маркуч се бе скъсал от само себе си — нещо обичайно за толкова стар автомобил. А около жилището на Кейт не бяха открити никакви следи и това направи обясненията на агент Форд доста несъстоятелни. В дъсчената ограда бяха открити два от куршумите, които той беше изстрелял, а други нямаше.

На следващата сутрин Алекс седеше в кабинета на Джери Сайкс и слушаше официалната версия на разигралите се събития.

Сайкс прекрати нервната си разходка и закова поглед в него.

— Хората, които са ти се притекли на помощ след „катастрофата“, са заявили, че миг преди да хукнеш да бягаш, поведението ти е било доста странно — каза той. — А аз бих добавил, че тези изпълнения не ти подхождат, Алекс. Ще те попитам направо. Какво става с теб?

— Абсолютно нищо, с изключение на факта, че някой иска да ме види мъртъв — отвърна с каменно лице Алекс.

Сайкс се тръшна на стола и посегна към чашата с кафе.

— Но защо, по дяволите?

— Един тип ми опря пистолет в главата, Джери. Нямах време да го питам защо.

— Но никой освен теб не го е видял — поклати глава началникът му. — Затова отново те питам: какво се случи между вчера и днес, за да поискат главата ти?

Алекс се поколеба. Щеше му се да сподели със Сайкс за скритата в крайбрежните храсти лодка, но си даваше сметка, че това ще означава неизпълнение на заповед и край на кариерата му.

— Зад гърба си имам години безупречна служба — въздъхна той. — Защо изведнъж да си измислям разни неща?

— Защото си го търсиш, отдавна си го търсиш. Вчера директорът ти даде отсрочка. Спокойно можеше да те изпържи начаса. Ако аз бях на негово място, вероятно щях да го направя. Затова не изпускай шанса си, Алекс. Втора прошка няма да има.

— Ясно. Но не можеш ли поне да поставиш охрана около къщата на Кейт Адамс? Този дулен пламък не е плод на въображението ми.

— Ще се обадя на полицията и ще помоля да я включат в обиколките на някоя от патрулните им коли — облегна се на стола си Сайкс. — Но нищо повече. Смятай го за личен подарък от мен. — Погледна часовника си и добави: — Имам една среща, а и ти трябва да застъпваш на пост.

— Вярно, в Белия дом — кимна Алекс.

— Всъщност пред Белия дом — поправи го Сайкс. — Ще трябва доста да почакаш, докато те допуснат вътре.

Същата сутрин клубът „Кемъл“ проведе спешно заседание в апартамента на Кейлъб. Похвалата за храбростта на уважавания библиотекар и автомобилен състезател беше включена като първа точка в дневния ред, но тя трябваше да почака, защото Кейлъб се беше затворил в тоалетната и прочистваше стомаха си от последните остатъци храна, едва сега осъзнал, че е бил на косъм от смъртта.

Стоун търпеливо го изчака да заеме мястото си и тържествено обяви:

— Моля в протокола да бъдат включени специалните благодарности на клуба „Кемъл“ към Кейлъб Шоу за проявената смелост и изключителна находчивост.

Блед, но усмихнат, Кейлъб стисна ръцете на приятелите си.

— Не разбрах какво ми стана — въздъхна той. — Просто знаех, че трябва да направя нещо. Такъв страх съм изпитвал само веднъж в живота си, когато ми повериха оригиналния ръкопис на „Демокрацията в Америка“ от Токвил.

— Да отговаряш за Токвил! — възкликна с престорен ужас Рубън. — Само като си го помисля, и… ми се допикава!

— Да не забравяме, че в крайна сметка Райнке и партньорът му все пак ни разкриха — предупредително се обади Стоун.

— Не съм много сигурен, защото свалих номерата на колата си, докато чакахме на пътя — обади се Кейлъб и останалите го погледнаха изненадано. — Просто се сетих колко лесно ги разкри Милтън по номерата на тяхната кола — поясни той. — И изтръпнах от ужас, като си представих, че същото може да се случи и с мен.

Телефонът на Милтън иззвъня, преди някой да успее да реагира на репликата му.

— Ало? — натисна копчето той, изслуша краткото съобщение и затвори. — Някой е проникнал в дома ми и е халосал охранителя, който се е отзовал на сигнала на беззвучната аларма — съобщи на приятелите си той.

— Взели ли са нещо? — попита Стоун.

— На пръв поглед не. Но охранителната фирма не знае, че в жилището ми има и камери, скрити в осветителните тела.