Клуб „Кемъл“

— Солженицин! — Кейт повдигна вежди, гледайки към Алекс. — И то на руски — показа му корицата тя.

Стоун се появи от кухнята с чаши в ръце.

— Харесвам жилището ви, Оливър — усмихна му се Кейт. — Точно така съм си представяла дома на университетски професор.

— Тоест разхвърлян, прашен и занемарен, задръстен от стари книги — въздъхна Стоун и обърна поглед към приятеля си. — Чух, че отиваш в Бренан с авангардната група.

— Как така чу?! — зяпна Алекс.

— Охраняването на Белия дом е досадно занимание и понякога хората си убиват времето, като си говорят помежду си. Няма да повярваш колко ясно се чува, стига човек да умее да слуша.

Настаниха се на столовете пред камината.

— Алекс ми каза, че сте необикновен човек — усмихна се Кейт. — Сега виждам, че мога да разчитам на преценката му за хората.

— И самият Алекс е много специален, мис Адамс — отвърна Стоун.

— Наричайте ме Кейт, моля ви.

— Ако продължавам да бъда толкова специален, скоро ще си изкарвам хляба на някоя бензиностанция — мрачно поклати глава Алекс, после огледа лицето на Оливър и каза: — Отоците са поспаднали…

— Дребна работа. Малко лед, и толкоз. Имал съм и по-тежки случаи.

— Наистина ли? Любопитен съм да ги чуя.

— Страхувам се, че ще те отегча.

— Все пак опитай — настоя Алекс.

Отвън се разнесе глас. Тримата станаха и се приближиха до прозореца. Пред заключения портал стоеше Аделфия и викаше Оливър по име.

— Аделфия? — Той бързо отиде да й отвори.

След две минути отново седяха пред камината. Стоун представи Аделфия на Кейт Адамс, която протегна ръка, но бе удостоена само с кимване. Явно Аделфия не беше очаквала да намери приятеля си с компания.

— Нямах представа, че знаеш къде живея — подхвърли Стоун.

— Ти знаеш аз къде живея, защо да не бъде и обратното? — сопнато отвърна Аделфия.

— Оливър тъкмо ни се хвалеше, че лицето му вече е добре — подхвърли Алекс, надявайки се да й помогне да се отпусне.

Но Аделфия мълчеше.

— Един от колегите ми е работил по преместването ви от парка „Лафайет“ — подхвърли Кейт с единственото желание да сложи край на неудобното мълчание. — Каза, че битката била голяма.

— Сикрет Сървис проявиха голяма агресивност в желанието си да ни отстранят — кимна Стоун.

— Но не успяха, защото хората имат права — внезапно се намеси Аделфия.

Стоун кимна в знак на съгласие.

— А моят приятел Оливър има плакат. На него пише „Искам истината“.

— Че кой не я иска? — усмихна се Кейт.

— Но понякога истина идва оттук — каза Аделфия и докосна гърдите си. — А този, който иска истина, също трябва бъде искрен, нали?

Стоун явно не хареса насоката на разговора.

— Истината се проявява под най-различни форми — бавно каза той. — И понякога не я виждаме, макар че е пред очите ни. — После изведнъж стана. — А сега ще ви моля да ме извините, но трябва да излизам.

— Не е ли малко късничко, Оливър? — попита Алекс.

— Вярно, но тази вечер не очаквах посетители.

След тези думи всичко беше ясно. Гостите станаха, смотолевиха по едно „довиждане“ и побързаха да се изнижат навън.

Алекс и Кейт предложиха на Аделфия да я закарат до дома й.

— Той в беда е — обади се от задната седалка тя. — Знам, че в беда е!

— Защо мислиш така?

— Днес в парка дойде със свой приятел — онзи, гиганта. Возеше се в коша на мотоциклета му. — Каза го така, сякаш това беше криминално престъпление.

— Гигантът? — повдигна вежди Алекс. — О, вероятно имаш предвид Рубън.

— Да, Рубън. Никак не харесвам го.

— Не ни каза защо мислиш, че Оливър е в беда — напомни й Алекс.

— Друг човек той стана. Нещо много тревожи го. Аз опитвам да говорим, той мълчи. Мълчи!

Алекс се обърна да я погледне, изненадан от гневния й отговор. Подозренията му изведнъж нараснаха.

— Какво още искаш да ни кажеш, Аделфия? — остро попита той.

За момент по лицето й пробяга ужас, заменен от дълбока обида.

— Какво намекваш? Че аз лъжа?

— Нищо подобно.

— Аз не лъжа. Аз опитвам се да правя добро, това е всичко.

— Не казвам, че…

— Повече не говоря! — прекъсна го тя. — Повече не казвам лъжи!

След което отвори вратата и изскочи навън, възползвайки се от спирането на някакъв светофар.

— Аделфия! — извика след нея Алекс.

— По-добре я остави — обади се Кейт — Ще се успокои и ще изплюе камъчето.

— Нямам време за подобен подход. Утре сутринта заминавам.

— А пък аз от утре съм в отпуска.

— Какво? Каква отпуска?

— След снощи ми се прииска малко да си почина. Взех си една седмица. Може би ще дойда да те видя в Бренан. Чувала съм, че градчето е много приятно.

— Най-вероятно ще се окаже забутано село, където по една случайност се е родил днешният президент.

— А може би ще ми остане малко време да проверя твоя мистър Стоун и приятелите му.

— Това не е добра идея, Кейт! — с тревога я погледна той.

— В такъв случай ще потърся хората, които искаха да ни видят сметката — подхвърли тя. — Кое избираш?

Той шеговито вдигна ръце.

— Предавам се. По-добре се заеми с Оливър и компанията му. Те все пак са по-малкото зло, ей богу!

— Слушам, сър! — отдаде чест тя.

48