Клуб „Кемъл“

Малко по-късно стигна до автосервиз със затъмнени прозорци. В него продължаваше работата по един автомобил със специално предназначение. Но Алекс не можеше да види какво става вътре и спокойно продължи да тича. Центърът на Бренан не представляваше интерес, защото президентът нямаше да ходи там. Церемонията на площада беше единствената точка от програмата му.

След като се прибра в хотела и си взе душ, Алекс реши да поработи още малко, на доброволни начала. Беше твърдо решен да направи всичко възможно, за да спечели отново благоразположението на Сикрет Сървис.

Докато Алекс тичаше по улиците на Бренан, Кейт също не си губеше времето. Сутринта стана много рано, закуси в компанията на Лъки и я помоли за дребна услуга, която старицата с готовност изпълни.

Малко по-късно Кейт се зае да планира акцията „Оливър Стоун“. Вече знаеше, че Алекс е успял да снеме пръстовите му отпечатъци, но проверката им в базата данни не беше дала резултат. Това означаваше две неща: този човек или не беше заемал длъжност, при която се изискват пръстови отпечатъци, или личните му данни бяха старателно изтрити от електронния архив. Толкова старателно, че предишната самоличност на Оливър Стоун бе престанала да съществува. Нахвърля си възможните линии на поведение и стратегията на бъдещите си проучвания — малко или много по начина, по който се подготвяше за съдебно дело. Доволна от свършеното, Кейт взе душ и излезе.

Паркира колата си колкото се може по-близо до гробището „Маунт Цион“ и зачака. Беше едва седем и половина сутринта, но Стоун се появи скоро, заключи вратата на къщичката и пое по улицата. Кейт се сниши на седалката, за да не я види. Малко преди високият мъж да изчезне в далечината, се случи нещо странно: Аделфия изскочи иззад паркираните на Кю Стрийт коли и тръгна подире му. След кратко колебание Кейт я последва. Когато се изравни с нея, нямали скоростта и свали страничното стъкло.

Отначало Аделфия се направи, че не я познава, но после очевидно разбра, че номерът няма да мине, и недоволно промърмори:

— Добре де, знам коя си.

После погледна загрижено в посоката, в която се отдалечаваше Стоун.

— Отиваш ли някъде? — попита Кейт.

— Никъде не отивам — рязко отвърна жената. — И мога нищо да не правя.

— Тогава какво ще кажеш за чаша кафе? Алекс ми каза, че обичаш кафе.

— Мога да си купя сама. Печеля и нужда нямам от милостиня.

— Просто те поканих като приятелка, да поговорим. Ти не си единствената, която е загрижена за Оливър. Алекс също се безпокои за него, а аз се опитвам да му помогна, докато е извън града. Моля те да изпиеш чаша кафе с мен.

— Защо ти помагаш на агент Форт? — подозрително я изгледа жената.

— Защото го харесвам — усмихна се Кейт. — Както ти харесваш Оливър.

При тези думи Аделфия хвърли последен поглед в посоката, в която изчезна Стоун, изсумтя и влезе в колата. Кейт подкара към близкия „Старбъкс“ и я почерпи едно кафе.

— А ти какво работиш? — пожела да узнае Аделфия.

— Работя в Министерството на правосъдието.

— Значи правиш правосъдие?

— Поне се опитвам — усмихна се Кейт.

— В моята страна години… не, десетилетия, нямаше правосъдие. На нас руснаците казваха ни какво да правим. Дори дали да дишаме, или не. Ужас!

— Сигурна съм, че е било така.

— После аз идвам тук, намирам работа, живея добре.

Кейт се поколеба, но не се сдържа и попита:

— А как стана така, че се озова в парка „Лафайет“?

Отначало лицето на Аделфия потъмня, но после изведнъж омекна.

— Никой досега не е задавал ми този въпрос — каза с потрепващ глас тя. — Толкова много години, а ти се сети…

— Съзнавам, че не се познаваме много добре, затова не се смятай длъжна да ми отговаряш — вметна Кейт.

— Хубаво. Аз не искам за това да говоря.

Отпиха по глътка кафе и замълчаха. Така изтекоха няколко минути, после Аделфия каза:

— Права си. Аз безпокоя се много за Оливър. Той има мъка, знам.

— А откъде знаеш?

Аделфия измъкна кърпичка от ръкава си и попи с нея овлажнелите си очи.

— Снощи гледах телевизия. Никога не гледам, никога вестници не чета. А знаеш ли защо? — Кейт поклати глава. — Защото те лъжат. Пълни с лъжи са.

— Но снощи си гледала телевизия, така ли?

— Да, новините. И го видях.

— Какво видя?

По лицето на Аделфия изведнъж се изписа страх, сякаш беше казала твърде много.

— Да кажа не мога. Нямам право да кажа. Ти си адвокат, работиш за правителството. Не искам да докарам неприятности на Оливър.

— Мислиш, че е извършил нещо лошо, така ли?

— Не, не! Аз вече казах на теб, че той е добър човек!

— Значи няма от какво да се страхуваш. Нито от правителството, нито от мен.

Аделфия продължаваше да мълчи.

— Слушай, аз мога да ти помогна, ако наистина си загрижена за Оливър — рече Кейт. — Не можеш да ходиш подире му навсякъде, за да се увериш, че е добре.

Накрая Аделфия въздъхна и я потупа по ръката.

— Правилно казваш. Ще ти разкажа… — Напълни дробовете си с въздух и започна: — Снощи видях по телевизията тяло на мъж, когото са открили на онзи остров в реката.

— На остров Рузвелт ли? — погледна я с интерес Кейт.

— Да.

— Но какво общо има това с Оливър?