Клуб „Кемъл“

— Ами как да кажа… Исках да пия кафе с Оливър, но той каза, че има среща.

— Каква среща?

— Това питам и аз. Каква среща посред нощ? Но той тръгна. Аз бях ядосана. Среща без кафе? Затова направих, че си отивам, но видях него как се качва в такси. И аз качих се в такси. Имам пари, мога да взема такси.

— Разбира се, разбира се — нетърпеливо кимна Кейт. — Какво стана после?

— Последвах го в Джорджтаун. Той слиза, аз слизам. Той отива при реката, аз отивам при реката. И после видях приятелите му. Видях какво правят.

— Какво? — извика Кейт толкова силно, че жената срещу нея се стресна.

— Те взеха стара лодка и загребаха към острова. Това направиха.

— А ти какво направи?

— Аз взех такси и се прибрах. Не чаках ги. Не плувах до острова! Прибрах се, пих кафе и тогава видях агент Форт, който търсеше Оливър. — Очите на жената отново овлажняха. — А после видях трупа по телевизията!

— Сигурна ли си, че става въпрос за същата вечер?

— Съобщиха по телевизия. Същата вечер.

— Аделфия, ти каза, че не вярваш Оливър да е извършил нещо лошо. Но си го видяла да гребе към острова, на който същата нощ е убит човек.

— Те казаха, че човекът с пистолет е убит. Оливър няма пистолет.

— Не можеш да си сигурна. Ами приятелите му?

— О, аз познавам тези хора — засмя се Аделфия. — Те са малки уплашени мишки, с изключение на големия. Единият работи в библиотеката. Обича книги. Носил ми е. Другият проверява разни неща.

— Проверява разни неща ли?

— Знаеш ли, той на глас брои, тананика, подсвирква и сумти. Не знам какво му е, макар че Оливър ми каза. Нещо психическо…

— Знаеш ли как се казват приятелите му?

— О, да, знам. Книжарят се казва Кейлъб Шоу. Понякога много странни дрехи облича. Оливър казва, че това е неговото хоби. Според мен малкият книжар е луд.

— А другите?

— Милтън Фарб е този, който брои. Умник. Казва ми неща за света, които не знам.

— А големият?

— Казва се Рубън Роудс.

— Какво според теб се е случило на острова, след като не вярваш, че твоите познати са убили онзи човек?

— Не се сещаш? — вдигна вежди Аделфия, после понижи глас и добави: — Те са видели кой е свършил това. Те са видели убиеца!

Кейт бавно се отпусна назад. Първата й мисъл беше да уведоми Алекс, но се запита дали това ще е разумно. Защото знаеше каква ще бъде реакцията му — щеше да се върне веднага. Нещо, което несъмнено щеше да му причини нови неприятности в службата. А и не беше убедена, че Аделфия казва истината. После й хрумна нещо друго.

— Аделфия, ще дойдеш ли да ти покажа нещо? — попита тя.

— Къде?

— В Джорджтаун. Обещавам да не те бавя.

Жената неохотно се съгласи. Кейт подкара към Джорджтаун и не след дълго паркира край реката.

— Ще познаеш ли лодката, ако я видиш?

— Дълга беше. Три-четири метра. И стара. Много изгнила. Взеха я от гробището за лодки ей там. — Ръката й посочи на юг, надолу по течението.

Приближиха се до подпорната стена.

— Стой тук — разпореди се Кейт и започна да слиза по камъните. — Ако се наведеш през парапета, сигурно ще я видиш.

Не след дълго се добра до скритата лодка и отмести част от листата и сухите клонки, които покриваха кърмата.

— Тази лодка ли беше?

Аделфия се наведе през парапета и кимна.

— Тази беше.

О, боже!

49

Оливър Стоун стоеше пред високата жилищна сграда и наблюдаваше потока добре облечени хора, които излизаха от нея. Съдейки по куфарчетата в ръцете на повечето от тях, очевидно отиваха на работа. И скоро я видя. Преметнала през рамо само дамска чантичка, Джаки Симпсън мина покрай него, без да го погледне. Той изчака известно време и тръгна след нея. Крачките му бяха далеч по-големи от нейните и това наложи да забави темпото. Един-два пъти понечи да я спре, но не го направи поради странната нерешителност, която го обземаше — нещо необичайно за него. Тя спря да си купи вестник и разпиля няколко монети по тротоара. Той се втурна да й помогне, събра монетите и ги пусна в протегнатата й длан. Дишането му се ускори, когато видя белега на нея, но все пак успя да се усмихне на благодарностите й.

Пред сградата на ВОБ Стоун забави крачка и проследи с поглед фигурката, насочила се към централния вход.

Дребна, но стройна и стегната, с приятно мургава кожа и стремителна походка. Преди години беше познавал една жена, която поразително приличаше на нея.

После се обърна и тръгна към станцията на метрото. Предстоеше му важна среща. Скоро слезе от влака и се насочи към останалите членове на клуба, които вече го чакаха.

Бяха стигнали до решението, че най-безопасният начин за прибирането на записите от дома на Милтън беше той да се появи там в компанията на хората от охранителната фирма, която бе реагирала на беззвучната аларма. Организираха нещата и последваха приятеля си в старото малибу на Кейлъб. Той размени няколко думи с двамата охранители, които го чакаха пред къщата, после малката група изчезна във входа.

Трийсетина минути по-късно Милтън излезе и забърза към колата на приятелите си.

— Взе ли ги? — попита Стоун.

Младият мъж кимна и измъкна един DVD диск от раницата си.