Клуб „Кемъл“

— Хубав мотор — подхвърли тя на Рубън, облечен в старото си кожено яке, панталони в защитен цвят, шарена риза и вечните мокасини. Специално за вечерята си беше вързал на врата синьо шалче.

Той огледа с възхищение стройната фигура на Кейт. Тя беше с черен панталон, бяла блуза и елегантни обувки на висок ток. Дългата й руса коса беше събрана на кок, а на шията й висеше семпла, но очевидно скъпа перлена огърлица.

— Някой ден ще ви повозя — промърмори той. — Кошът е страхотен.

Аделфия сковано кимна и побърза да влезе, следвана от Милтън. Той се беше издокарал с безупречно ушит зелен блейзър и вратовръзка на райета. Държеше малък букет.

— Вие сте Милтън, нали? — пое цветята Кейт. — Прекрасни са.

След него пристъпваше Кейлъб, който в крайна сметка се вслуша в съвета на Стоун и се отказа от любимите си одежди в стил Ейбрахам Линкълн, но не се раздели с огромния си джобен часовник, чиято верижка висеше отвън.

— Радвам се да ви видя, Кейлъб — усмихна му се Кейт. — Моля, заповядайте.

Оливър Стоун влезе последен. Беше с новите си дрехи, а в ръката му се поклащаше каската.

— Ще ме запознаете ли с дневния ред? — подхвърли той.

— О, това би развалило удоволствието на всички — дяволито се усмихна Кейт.

— Не мисля, че сме се събрали заради удоволствието — намръщено отвърна Стоун.

— Вярно, но съм сигурна, че вечерта ще бъде полезна и за вас.

Лъки им поднесе леко червено вино за аперитив. От начина, по който настани гостите и им напълни чашите, веднага си пролича, че е в стихията си. Така изтече близо час, след което бе сервирана вечерята.

Рубън и Кейлъб демонстрираха отличен апетит, докато Стоун, Милтън и Аделфия почти не се докоснаха до храната. Кафето беше поднесено в библиотеката. Лъки предложи пури, но единствено Рубън се възползва.

— Обичам да гледам мъж с пура в уста — седна до него старата дама и приятелски го потупа по рамото.

Рубън си сипа втора чаша кафе, което подсили с някаква течност от плоското шишенце, дискретно измъкнато от вътрешния джоб.

Кейт изчака още известно време, после стана.

— Лъки, ние ще се прехвърлим в конюшнята — обяви тя. — Трябва да обсъдя нещо с моите приятели.

— Добре, скъпа — отвърна старицата. — Но не и преди да ми обещаят, че ще дойдат пак.

— Дори цял отряд от Специалните части не може да ме спре, Лъки! — изрева Рубън и тържествено вдигна чашата си.

Кейт ги преведе през градината и ги покани в просторната си дневна. Настаниха се на канапето и двата фотьойла около ниската масичка, след което Кейт делово се обърна към Стоун:

— Вероятно вече сте им казали, че открихме лодката.

— Да — кимна Стоун и хвърли кос поглед към Аделфия. — А вие по неизвестни причини сте решили, че точно ние сме били в нея.

— Знаем го със сигурност. Въпросът е какво точно сте видели.

— Няма доказателства, че изобщо сме видели нещо — спокойно отвърна той. — Дори Аделфия да ви е казала, че ни е проследила до реката, не означава, че сме станали свидетели на смъртта на онзи човек.

— Аз мисля, че сте видели всичко — тръсна глава Кейт. — А убийците на Патрик Джонсън са ви усетили и вие сте били принудени да бягате. Това обяснява кръвта и дупката от куршум в борда. Само едно не мога да разбера — защо просто не сте отишли в полицията?

— Лесно е да се каже — намеси се Рубън. — На вас сигурно щяха да повярват. Но я ни вижте на какво приличаме. Банда дрипльовци с доста съмнителен вид.

— Значи признавате, че сте били свидетели на убийството?

Кейлъб понечи да каже нещо, но Стоун го изпревари.

— Нищо не признаваме — твърдо отсече той.

— Оливър, аз просто се мъча да ви помогна — въздъхна Кейт. — Не забравяйте, че някой се опита да убие мен и Алекс веднага след като открихме лодката.

— Това не ни го каза! — изненадано вдигна глава Рубън.

— Ами Честити? — проплака Милтън. — Те отвлякоха Честити!

— При отвличане първата ви работа е да уведомите полицията!

— Не е толкова просто — промърмори Кейлъб и погледна към Стоун, който бе забил очи в пода. — Не можем да се обърнем към полицията.

Кейт помълча малко, после погледна към Стоун.

— Оливър, ако изобщо сме в състояние да направим нещо, трябва да го направим заедно.

— Наистина е време да работим заедно! — обади се Кейлъб.

Стоун продължаваше да мълчи.

Рубън изчака още няколко секунди, после извади пурата от устата си и обяви:

— След като нашият скъп лидер е необичайно мълчалив, аз поемам неговите функции и свиквам извънредно заседание на клуба „Кемъл“! Като първа точка от дневния ред предлагам да разкажем всичко на Кейт. Получавам ли одобрението ви?

— Да — побърза да отговори Кейлъб.

Останалите закимаха.

— Всички са „за“ — обяви Рубън, без да сваля очи от Стоун. — Клубът „Кемъл“ взе решение.

— Но за какъв клуб говорите? — озадачено попита Кейт.

— Нека аз направя официалното представяне — обади се най-сетне Стоун.

50

— Какво си направила?! — изкрещя в мобилния си телефон Алекс.

Обаждането на Кейт го хвана в хотелската стая рано сутринта, тъкмо преди да излезе.

— Знаех си как ще реагираш и затова ти звъня чак сега — рече тя. — Бях сигурна, че ще се разтревожиш.