Книга за Балтиморови

Второто голямо събиране на Голдманови ставаше в Маями за Нова година. Докато навърша тринайсет години, дядо и баба обитаваха достатъчно голям апартамент, за да може да приюти нашите две семейства, и така прекарвахме заедно цяла седмица, без да се разделим нито за миг. Престоят ни във Флорида ми даваше възможност да установя безграничното възхищение на дядо и баба от Балтиморови, същински марсианци, които сякаш нямаха нищо общо с останалата част от фамилията. Ясно виждах роднинската връзка между дядо и татко. Освен външната прилика, те имаха едни и същи мании, а и двамата страдаха от лениви черва, които постоянно обсъждаха. Ленивите черва бяха любимата тема за разговор на дядо. Помня го като спокоен, разсеян, ласкав и преди всичко запечен. Тръгваше за тоалетната така, сякаш се отправяше на далечно пътешествие. С вестник под мишница, обявяваше тържествено: „Отивам в тоалетната“. Целуваше баба по устните за сбогом с думите: „До скоро, скъпа“.

Дядо се тревожеше освен това дали един ден и аз няма да стана жертва на заболяването, от което страдаха Голдманови не от Балтимор: прословутите лениви черва. Постоянно ме караше да ям фибри и никога да не се стискам, когато ми се ходи „по голяма нужда“. Сутрин Уди и Хилел се тъпчеха със сладък корнфлейкс, а аз трябваше да ям „Ол Бран“. Той бе отреден единствено на мен, което доказваше, че Балтиморови разполагаха с допълнителни ензими, от които ние бяхме лишени. Дядо непрекъснато ми напомняше за проблемите с храносмилането, които ще ме сполетят само защото бях син на баща си: „Горкият Маркъс, червата на баща ти са като моите. Ще видиш, че и на тебе няма да ти се размине. Яж много фибри, синко, много е важно. Трябва да започнеш отсега, за да си поддържаш храносмилателната система“. Стоеше зад мен, докато аз гребях от купата с „Ол Бран“, сложил съчувствено ръка на рамото ми. Неизбежният резултат от поемането на толкова много фибри бе, че прекарвах много време в тоалетната, а на излизане срещах погледа на дядо, който сякаш ми казваше: „Това е положението, момчето ми. И на тебе ти дойде до главата“. Бях обсебен от тази история с червата. Редовно се ровех из медицинските речници в общинската библиотека, дебнейки с ужас първите симптоми на болестта. Казвах си, че ако не се появят, значи съм различен, различен като Балтиморови. Всъщност дядо и баба подчертаваха връзката си с баща ми, но обожаваха чичо Соул. В резултат аз бях син на единия, но често съжалявах, че не съм син на другия.

Времето, което Монтклеърови и Балтиморови прекарваха заедно, разкриваше пред мен пропастта, зейнала между официалния ми живот на Голдман от Монтклеър и съкровения ми живот на Голдман от Балтимор. Когато надписвах тетрадките и домашните си, запазвах от второто си собствено име Филип главната буква и се превръщах в Маркъс Ф. Голдман. После внимателно преправях Ф и се превръщах в Маркъс Б. Голдман. А и животът сякаш ми даваше основание да постъпвам така, като ми правеше странни номера: когато бях сам у Балтиморови, се чувствах един от тях. Докато тримата с Хилел и Уди се шляехме из квартала, служителите от охраната ни наричаха с малки имена. Ала щом се отправех към Балтимор заедно с моите родители за Деня на благодарността, започвах да изпитвам срам от момента, когато старата ни кола навлезеше в квартала „Оук Парк“, защото регистрационният ѝ номер издаваше, че не принадлежим към династията на тукашните Голдманови. Ако се разминехме с патрулна кола, аз приветствах охранителя с тайния знак на посветените, но мама веднага ме смъмряше: „Марки, престани да се правиш на глупак. Не досаждай на човека“.

Върхът на ужаса бе, когато се загубехме из „Оук Парк“ с неговите кръгови улици. Мама се нервираше, баща ми спираше насред някое кръстовище и двамата започваха да спорят накъде да поемем, докато накрая пристигнеше патрулът, за да разбере какво търси тук тази очукана и следователно подозрителна кола. Баща ми обясняваше причината за нашето присъствие, а аз бързах да отправя към служителя тайния знак на братството, за да не би той да си помисли, че може да има нещо общо между тези чужденци и мен. Понякога охранителят само ни обясняваше накъде да караме, но друг път явно му се струвахме съмнителни и затова ни придружаваше до дома на Голдманови, за да се увери в добрите ни намерения. Чичо Соул ни виждаше и веднага излизаше да ни посрещне:

— Добър вечер, господин Голдман — поздравяваше го служителят. — Прощавайте за безпокойството, но исках да се убедя, че наистина очаквате тези хора.

— Благодаря ти, Мат (или съответното име на баджа, защото моят чичо държеше да се обръща към хората по име в ресторанта, в киното или на пункта за пътна такса). — Няма проблеми, благодаря. Всичко е наред.