Книга за Балтиморови

Леля Анита караше черно БМВ, което вероятно струваше повече от годишните заплати на моите родители. Качването в колата бе първият етап от моето преображение. Забравях за разхвърляната хонда и изпадах във възхита от тази огромна, дъхаща на лукс модерна кола, с която напускахме центъра на града на път за тузарския квартал „Оук Парк“, където живееха. „Оук Парк“ бе различен свят: тротоарите бяха по-широки, от двете страни на улиците растяха грамадни дървета. Къщите бяха една от друга по-големи, порталите си съперничеха по украса, а оградите по височина. Минувачите ми се струваха по-красиви, кучетата им — по-елегантни, тичащите за здраве — по-атлетични. В нашия квартал в Монтклеър къщите до една бяха гостоприемни, без огради около дворовете им, докато в „Оук Парк“ почти всички бяха закътани зад жив плет и стени. По тихите улици минаваха колите на частната охрана с оранжеви буркани и надпис „Патрул Оук Парк“ на каросерията, които бдяха над спокойствието на обитателите.

Прекосяването на „Оук Парк“ заедно с леля Анита поставяше началото на втория етап от моето преображение: започвах да се чувствам висше същество. Всичко край мен сякаш бе съвсем в реда на нещата: колата, кварталът, моето присъствие. Служителите от патрула на „Оук Парк“ имаха навик да махат с ръка за поздрав на жителите на квартала, които им отвръщаха със същия жест. Това бе знак, че всичко е наред и богатите обитатели могат спокойно да се разхождат. Когато се разминавахме с първата патрулна кола, служителят ни махаше и аз бързах да върна поздрава. Сега вече бях тукашен. Пред къщата леля Анита натискаше два пъти клаксона, за да извести за нашето пристигане, след което с дистанционното отваряше двете железни челюсти на портала. Поемаше по алеята и влизаше в гаража за четири коли. Едва-що слязъл, виждах как входната врата се отваря с весел грохот и към мен с крясъци се втурваха Уди и Хилел, братята, с които животът така и не ме дари. Всеки път влизах с омаян поглед: вътре всичко беше красиво, луксозно, величествено. Гаражът им бе голям колкото нашия хол. Кухнята им — колкото цялата ни къща. Баните им бяха като нашите спални, а спалните — достатъчно на брой, за да приютят няколко поколения от рода ни.

Всеки следващ мой престой там беше по-хубав от предишния и укрепваше възхищението ми от чичо и леля и особено от съвършената хармония, която цареше в бандата, съставена от мен, Хилел и Уди. Те бяха кръв от моята кръв, плът от моята плът. Харесвахме едни и същи спортове, едни и същи актьори, едни и същи филми, едни и същи момичета, и то не по силата на някаква предварителна уговорка или специално постигнат консенсус, а защото всеки от нас се явяваше естествено продължение на другия. Отправяхме предизвикателство към природата и науката: родословните дървета на нашите предци не излизаха от едно стъбло, но разклоненията им следваха еднакви извивки. Понякога отивахме на гости у бащата на леля Анита, който живееше в дом за стари хора — „къщата на мъртвите“, както я наричахме, — и си спомням, че леко изкуфелите му приятели непрекъснато питаха кой е Уди и ни бъркаха помежду ни. Сочеха ни с криви пръсти и безцеремонно задаваха един и същ въпрос: „Този тук от Голдманови от Балтимор ли е, или от Голдманови от Монтклеър?“. Когато трябваше да отговори леля Анита, тя с нежност в гласа обясняваше: „Това е Удроу, приятелят на Хил. Момчето, което приютихме. Толкова е добро!“. После се обръщаше да види дали Уди е в стаята, за да не го оскърби, макар по тона ѝ веднага да ставаше ясно, че е готова да го обича като роден син. На същия въпрос Уди, Хилел и аз давахме отговор, който ни се струваше по-близък до истината. Зиме, когато коридорите се изпълваха с особена миризма на старост, обитателите ни дърпаха за дрехите със сбръчканите си ръце, за да ни накарат да кажем имената си и по този начин да заситим излинялата им памет, а ние отвръщахме: „Аз съм един от тримата братовчеди Голдман“.

*  *  *

В средата на следобеда довтаса моят съсед Лио Хоровиц. Разтревожен бе, че цял ден не ме е виждал, и искаше да разбере дали при мен всичко е наред.

— Всичко е наред, Лио — успокоих го аз от прага.

Вероятно се чудеше защо не го пускам да влезе и подозираше, че крия нещо.

— Сигурен ли сте? — настоя той, а в гласа му звучеше нездраво любопитство.

— Напълно. Нищо особено не се е случило. Просто работя.

В този момент той зърна зад гърба ми Дюк, който се бе събудил и бе дошъл да провери какво става, и се ококори:

— Маркъс, какво дири това куче у вас?

— Взех го назаем — наведох засрамено глава.

— Как така?

Направих му знак да влезе и бързо затворих вратата. Никой не биваше да разбере, че кучето е при мен.

— Исках да видя Александра — обясних му. — Наминах към тях и тогава се появи кучето. Реших, че мога да го доведа тук и довечера да го върна под предлог, че само е дошло при мен.

— Драги приятелю, вие сте си изгубили ума. Та това си е отвличане!

— Не, взех го назаем и нямам намерение да го задържа. Ще остане тук само няколко часа.