Книга за Балтиморови

— Честит и на вас, деца! Толкова е хубаво, че отново сте заедно.

Майка ми ни прегърна и дълго ни притиска до гърдите си. Почувствах сълзите ѝ върху лицето си.

Влязохме вътре.

Патрик Невил вече беше тук. Поздравих го сърдечно и оставих върху масата пакет подвързани листове.

— Какво е това? — запита мама.

— „Книгата за Балтиморови“.

Една година след смъртта на чичо Соул бях изпълнил даденото обещание. Бях разказал историята на Балтиморови и така ги бях събрал отново.

Предишната вечер бях сложил последната точка на моя роман.

Защо пиша ли? Защото книгите са по-силни от живота. Те са най-прекрасният реванш. Те са свидетелство за непреодолимата стена на нашия дух, за непревземаемата крепост на нашата памет. А когато не пиша, веднъж годишно отивам до Балтимор, спирам за малко в квартала „Оук Парк“, после се отправям към гробището „Форест Лейн“, за да се срещна с тях. Поставям по едно камъче на техните гробове, като продължавам да градя паметта им, и се вглъбявам в себе си. Припомням си кой съм, откъде идвам и накъде отивам. Покланям се пред тях, полагам длан върху имената им, издълбани в камъка, и ги докосвам с устни. После притварям очи и усещам как те живеят в мен.

Чичо Соул, да бъде благословена паметта ти. Всичко е забравено.

Лельо Анита, да бъде благословена паметта ти. Всичко е изцелено.

Братовчеде Хилел, да бъде благословена паметта ти. Всичко е простено.

Братовчеде Уди, да бъде благословена паметта ти. Всичко е изкупено.

Те си отидоха, но аз чувствам, че все още са тук. Вече зная, че все още пребивават на мястото, наречено Балтимор, рая на праведните, или може би просто в моята памет. Без значение. Зная, че някъде там те ме очакват.

Ето, чичо Соул, любими мой чичо. Полагам пред теб книгата, която ти бях обещал.

Всичко е изкупено.