Книга за Балтиморови

— Разбирам колко сте разтревожен, господин Голдман, но нищо повече не мога да кажа. Може би няколко месеца.

Виждах как от ден на ден чичо ми постепенно губи сили.

В края на октомври се появиха тревожни симптоми: един ден той повърна кръв и аз го закарах по спешност в „Маунт Синай“, където остана няколко дни. Излезе от болницата още по-слаб. Вървеше с мъка. Наех инвалидна количка, с която го извеждах на разходка из „Коконът Гроув“. Всичко това неволно ми напомняше Скот и неговата количка. Споменах му го и той избухна в смях. Харесваше ми, когато се смее.

В началото на ноември вече трудно ставаше от леглото. Почти не се движеше. Лицето му бе придобило землист цвят, а изражението му бе измъчено. Три пъти дневно в дома му идваше медицинска сестра. Вече не спях в стаята за гости. Без той да знае, прекарвах нощта в коридора, до открехнатата врата, за да мога да бдя над него.

Физическата слабост не му пречеше да говори. Спомням си нашия разговор вечерта, преди да си отиде от този свят — вечерта преди Деня на благодарността.

— Откога не си празнувал Деня на благодарността? — запита ме чичо Соул.

— От Драмата насам.

— Какво имаш предвид под „драма“?

Въпросът му ме изненада.

— Имам предвид смъртта на Уди и Хилел — отвърнах.

— Престани с тази „драма“, Маркъс. Няма една драма, драмите са много. Драмата на леля ти, на твоите братовчеди. Драмата на живота. Драми е имало преди, ще има и занапред, но въпреки всичко животът продължава. Драмите са неизбежни, но те всъщност нямат голямо значение. Важно е как ги преодоляваме. Като не празнуваш Деня на благодарността, ти не преодоляваш твоята драма. Напротив, все повече затъваш в нея. Крайно време е да престанеш, Маркъс. Имаш семейство, приятели. Трябва отново да празнуваш Деня на благодарността. Обещай ми, че ще го направиш.

— Обещавам, чичо Соул.

Той се закашля, пийна глътка вода и продължи:

— Зная, че си бил обсебен от всички тези истории за Голдманови от Балтимор и Голдманови от Монтклеър. В края на краищата има само един Голдман и това си ти. Ти си праведник, Маркъс. Мнозина от нас се опитват да придадат смисъл на живота си, но той придобива смисъл само ако сме способни да изпълним три неща: да обичаме, да бъдем обичани и да умеем да прощаваме. Останалото е губене на време. Важното е да продължиш да пишеш. Всъщност ти си прав: всичко може да бъде изкупено. Племеннико, обещай ми да ни дариш изкупление. Дари изкупление на Голдманови от Балтимор.

— Как да сторя това?

— Като ни събереш отново. Само ти можеш да го направиш.

— Как? — повторих въпроса си аз.

— Ще откриеш начин.

Макар да не разбирах какво точно има предвид, аз му обещах:

— Ще го направя, чичо Соул. Можеш да разчиташ на мен. Той се усмихна. Наведох се към него, той ме погали по косата и едва чуто ми даде благословията си.

На другата сутрин, в Деня на благодарността, когато отидох в стаята му, той не се събуди. Седнах на леглото до него и положих ръка върху гърдите му с обляно в сълзи лице. Последният от Балтиморови си беше отишъл.

52

Беше средата на август 2012 година, два дни след моя разговор с Патрик Невил. Обади ми се Александра. Намираше се в Хайд Парк, на терасата на „Серпънтайн Бар“, на брега на малкото езеро. Пиеше кафе, а Дюк дремеше в краката ѝ.

— Радвам се, че най-после си разговарял с баща ми — каза тя.

Разказах ѝ всичко, което бях научил. Накрая добавих:

— Всъщност, независимо от случилото се с тях, най-важно за Хилел и Уди бе щастието да бъдат заедно. За тях е било непоносимо да бъдат скарани или разделени. Приятелството всичко е простило. Приятелството им е било сто пъти по-силно от Драмата. Никога не трябва да забравям това.

Усетих вълнението ѝ.

— Завърна ли се във Флорида, Марки?

— Не.

— Все още ли си в Ню Йорк?

— Не.

Подсвирнах.

Дюк наостри уши и скочи на крака. Видя ме и хукна стремглаво към мен, като подплаши ято патици и чайки. Хвърли се радостно и ме събори на земята.

Александра се надигна от стола.

— Марки?! — възкликна тя. — Марки, ти дойде!

Втурна се към мен. Аз се изправих и я прегърнах. Тя се сгуши до гърдите ми и прошепна: „Марки, толкова ми липсваше“.

Притиснах я с все сили.

Стори ми се, че в този момент някъде над нас се мярнаха усмихнатите лица на моите братовчеди.

ЕПИЛОГ Четвъртък, 22 ноември 2012 година Денят на благодарността

Тук идва краят на моята книга — в Деня на благодарността през 2012 година, в Монтклеър, пред дома на моите родители. Паркирах колата на алеята. Двамата с Александра слязохме и тръгнахме към къщата. За пръв път след смъртта на моите братовчеди празнувах Деня на благодарността.

Спрях за момент пред вратата. Преди да позвъня, извадих от джоба си снимката, на която бяхме аз, Хилел, Уди и Александра в „Оук Парк“ през 1995 година. Загледах се в нея.

Александра натисна звънеца. Отвори мама. Когато ме видя, лицето ѝ грейна.

— О, Марки! Питах се дали наистина ще дойдеш!

После отвори безмълвно уста, сякаш не вярваше на очите си.

— Здравейте, госпожо Голдман. Честит Ден на благодарността! — поздрави Александра.