Книга за Балтиморови

— Той беше любимецът на моите родители. Непрестанно го виждах. Цялото им внимание беше насочено към него. Установих това, когато бяхме разделени и аз трябваше да отида в специалното училище. Родителите ми ме отстраниха от Балтимор, но задържаха Уди. Тате го учеше да кара кола, насърчи го да играе футбол, водеше го на мачовете на „Редскинс“. А през това време къде бях аз? На един час път, затворен в онова лайняно училище! Той ми отне родителите, а след това взе и моята фамилия. В университета реши да се нарича Голдман. Получи благословията на родителите ми да запише нашата фамилия на фланелката си. От този момент нататък той бе великият Голдман, шампион по футбол. А ни дължеше всичко, бяхме го прибрали от улицата. Преди, когато го питаха кой е, той винаги отвръщаше: аз съм приятелят на Хилел Голдман. Бях неговата визитна картичка. А ето че в университета, като чуеха името ми, казваха: „Голдман ли? Като Уди, онзи от футболния отбор?“. Вече нямах никакво желание да го гледам как играе, не исках да чувам името на този фалшив Голдман. Реших, че е крайно време да предприема нещо в края на лятото след смъртта на дядо. Докато подреждах документите му, открих неговото завещание. Баща ми ни беше казал, че по волята на дядо аз, Уди и Маркъс ще си поделим 60 000 долара. Оказа се, че това е лъжа. В завещанието на дядо Уди го нямаше. Само че в желанието си да не наскърби своя галеник баща ми бе включил и него. Уди вече заемаше прекалено много място и аз на всяка цена трябваше да променя положението.

За мен това бе страшен шок.

Значи, Хилел бе разрушил кариерата на Уди. Значи, заради него след скарването между двамата Уди бе отишъл у Патрик Невил вечерта на 14 февруари, бе открил там леля Анита, а след това тя бе загинала.

Що се отнася до чичо Соул, след Драмата той бе останал в хотел „Мариот“ в Балтимор не защото не бе имал желание да се завърне в „Оук Парк“, а просто защото къщата там вече не е била негова собственост. В този момент от месеци той е бил без работа, лишен от доходи, и не е бил в състояние да изплаща ипотеката. Затова и банката бе конфискувала неговия имот.

— Защо досега не сте казали нищо? — запитах аз Патрик.

— За да не влошавам още повече положението на твоя чичо. Уди и Хилел знаеха истината за талацена. Трябваше ли да добавям към това и стореното от чичо ти? Трябваше ли да разкрия пред Хилел, че неговият баща е отклонявал средства и е ипотекирал къщата, за да финансира стадиона в Медисън? Единственото, което му оставаше на твоя чичо, бе достойнството. Просто исках да му помогна да го съхрани. Винаги съм харесвал вашето семейство, Маркъс. И винаги съм му желал само доброто.

51

„Коконът Гроув“, Флорида

Септември 2011 г.

Около три седмици след като видях как свалят името на чичо Соул от стадиона, той ми се обади по телефона. Гласът му беше немощен. Каза ми само: „Маркъс, не се чувствам добре. Трябва да дойдеш“. Разбрах, че положението е сериозно, и веднага запазих билет за първия полет до Маями.

Привечер пристигнах в „Коконът Гроув“. Времето беше горещо и задушно. Фейт ме очакваше пред къщата на чичо, седнала на стъпалата към входната врата. По начина, по който ме прегърна, разбрах, че нещата не са добре. Влязох вътре. Открих го в спалнята, отпуснат в леглото. Когато ме видя, лицето му светна. Въпреки това личеше колко е немощен и отслабнал.

— Маркъс — каза ми той, — толкова се радвам, че си тук.

— Чичо Соул, какво става с теб?

Моят чичо, който през последните месеци постоянно бе в лошо настроение, който ме бе изгонил, всъщност беше болен. В началото на пролетта му бяха открили рак на панкреаса и той още тогава е знаел, че е обречен.

— Опитах лечение, Марки. Фейт много ми помогна. Когато идваше у дома и излизахме заедно, всъщност отивах на процедури по химиотерапия.

— Но защо не ми каза нищо?

Той събра сили и се засмя.

— Защото добре те познавам, Маркъс. Щеше да си строшиш краката, докато не откриеш най-добрите лекари, би пожертвал времето си, за да стоиш постоянно край мен, а аз не исках това. Не бива да проваляш живота си заради мен. Трябва да следваш своя път.

Приседнах на леглото. Той хвана ръката ми.

— Това е краят, Марки. Лечение няма. Остават ми няколко месеца. Искам да ги изживея заедно с теб.

Прегърнах го. Притиснах го до гърдите си и двамата заплакахме.

Никога няма да забравя трите месеца, които прекарахме заедно — от септември до ноември 2011 година.

Веднъж седмично го придружавах до онколога в болница „Маунт Синай“ в Маями. Никога не говорехме за болестта му. Той не искаше да се споменава за нея. Често го питах:

— Как си?

Той ми отвръщаше с легендарната си самоувереност:

— По-добре не може и да бъде.

Понякога се осмелявах да запитам лекуващия го лекар:

— Докторе, колко време му остава?

— Трудно е да се каже. Самочувствието му е по-скоро добро. Вашето присъствие му се отразява положително. Терапията не може да го излекува, но може да го крепи още известно време.

— Като казвате „известно време“, имате предвид дни, седмици, месеци или години?