Книга за Балтиморови

Сред спокойствието на Бока Ратон моята книга напредваше с всяка изминала седмица.

Не съм сигурен дали бях поканил при себе си Балтиморови, за да преживея отново общото ни минало, или за да мога да говоря за Александра.

Лио продължаваше неотстъпно да следи моята работа. Редовно му четях написаните страници. В началото на август той ме запита:

— Защо тъкмо тази книга, Маркъс? Нали първият ви роман вече беше посветен на вашите братовчеди?

— Тази книга е различна — обясних аз. — Тя е за Балтиморови.

— Може и да е различна, но вие сте си същият.

— Какво искате да кажете?

— Александра.

— О, моля ви! Не я замесвайте!

— Искате ли моето мнение?

— Не.

— Все пак ще ви го кажа. Ако Балтиморови все още бяха на този свят, Маркъс, непременно щяха да ви кажат, че е време да помислите за вашето щастие. Че изобщо не е късно. Вървете при нея, помолете я за прошка. Заживейте отново заедно. Нали нямате намерение да чакате до края на дните си! Нали няма до безкрайност да ходите на нейните концерти и да се питате какво би могло да бъде вашето бъдеще! Обадете ѝ се. Говорете с нея. Дълбоко в себе си знаете, че тя само това чака.

— Твърде късно е — казах аз.

— Изобщо не е късно, Маркъс! — натърти Лио. — Никога не е късно.

— Продължавам да си мисля, че ако Александра ми беше разкрила какво смятат да правят моите братовчеди, днес те все още щяха да са между нас. Бих могъл да ги спра. Щяха да бъдат живи. Не зная дали някой ден ще мога да ѝ простя.

— Ако не бяха загинали — каза ми със сериозен тон Лио, — вие никога нямаше да станете писател. Трябвало е да си отидат от този свят, за да можете вие да се реализирате.

Излезе от стаята и ме остави на мислите ми. Затворих тетрадката. Пред мен стоеше снимката на нас четиримата, с която никога не се разделях.

Взех телефона и набрах номера на Александра.

В Лондон беше късен следобед. По гласа ѝ усетих колко се радва, че ме чува.

— Значи, толкова време ти трябваше, за да ми се обадиш — каза ми тя.

Долових около нея някакъв шум.

— Преча ли? — запитах. — Ако искаш, мога да ти позвъня по-късно.

— Не, изобщо не ми пречиш. Намирам се в Хайд Парк. Идвам тук всеки ден след работата в студиото. Има едно малко кафене до езерото. Много спокойно място.

— Как върви дискът?

— Напредва. Доволна съм от резултата. А как върви твоята книга?

— Добре. Тя е книга за нас. За моите братовчеди. За всичко, което се случи.

— И как завършва?

— Нямам представа. Още не съм стигнал до края.

Настъпи мълчание. После тя каза:

— Нещата не се случиха така, както ти си ги представяш, Маркъс. Не съм те предала. Исках да те предпазя.

И тогава тя ми описа събитията от вечерта на 24 октомври 2004 година, последната вечер, която Уди щеше да прекара на свобода.

Тогава, докато ние с чичо Соул приготвяхме барбекюто, тя бе излязла да се разходи в „Оук Парк“ заедно с Хилел и Уди.

— Алекс — казал ѝ Уди, — има нещо, което трябва да знаеш. Утре няма да отида в затвора. Ще избягам.

— Какво? Уди, да не си луд?

— Нищо подобно. Всичко е предвидено. Ще започна нов живот край Юкон.

— Юкон ли? В Канада?

— Да, Алекс. Вероятно за последен път сме заедно.

Тя избухнала в плач.

— Не го прави, моля те!

— Нямам избор — отвърнал Уди.

— Разбира се, че имаш! Ще си изтърпиш присъдата. Пет години ще минат бързо. Когато излезеш, няма да си навършил дори трийсет!

— Нямам кураж да отида в затвора. Може би не съм такъв корав, за какъвто открай време са ме смятали.

Тогава тя се обърнала към Хилел и го помолила:

— Убеди го да се откаже.

Хилел свел поглед.

— Аз също тръгвам, Александра. Ще замина с Уди.

Тя била слисана.

— Вие двамата наред ли сте?

— Аз извърших престъпление, по-тежко от това на Уди — казал Хилел. — Разруших семейството си.

— Разрушил си семейството си? — запитала Александра, която вече не разбирала нищо.

— Уди стигна до това положение и мама загина само по моя вина. Време е да си платя. Ще закарам Уди в Канада и едва тогава ще имам право да го помоля да ми прости.

— За какво да ти прости? Нищо не разбирам от това, което се опитвате да ми кажете.

— Единственото, което се опитваме да ти кажем, Алекс, е сбогом. Искаме да ти кажем колко те обичаме. Обичаме те така, както ти никога не би могла да ни обичаш. Може би това е истинската причина да заминем.

Тя се разплакала.

— Не го правете, умолявам ви!

— Решението ни е окончателно — казал Хилел. — Сами избрахме съдбата си.

Тя бършела сълзите си.

— Обещайте ми тази нощ да размислите. Уди, та ти няма да прекараш в затвора дори пет години! Не проваляй всичко…

— Вече сме размислили — отвърнал Уди.

— А Маркъс знае ли? — запитала накрая Александра.

— Не — признал Уди. — Исках да споделя с него, но чичо Соул ни прекъсна. След малко ще му съобщя.

— Недей, моля те. Не му казвай нищо. Моля ви и двамата, не му казвайте!

— Но това е Маркъс! Не може нищо да крием от него!

— Това е моята последна молба към вас. В името на нашето приятелство! Не казвайте нищо на братовчед си.