Книга за Балтиморови

Често му задавах този въпрос с надеждата отново да го видя непобедим, да видя как се надсмива над грижите, както го правеше по времето на нашата изгубена младост, и да ми каже, че всичко е наред. Ала той отговаряше:

— Това е кошмар, Маркъс. Кошмар.

Сядаше на леглото и вземаше телефона, за да се обади на рецепцията. Питаше ме:

— Колко време ще останеш?

— Колкото искаш.

Чувах в слушалката гласа на служителя, а чичо Соул казваше: „Моят племенник е тук. Ще трябва още една стая, ако обичате“. После се обръщаше към мен:

— Само за уикенда. Трябва да работиш над книгата. Много е важно.

Не можех да разбера защо отказва да се прибере у дома.

По-късно, в началото на лятото, докато се разхождах един ден из „Оук Парк“, търсейки вдъхновение за книгата, която пишех, с ужас забелязах камион на транспортна фирма пред къщата на Балтиморови. В нея се нанасяше непознато семейство. Видях как мъжът дава напътствия на двама здравеняци, които носеха някакво пано.

— Наехте ли тази къща? — запитах го аз.

— Купих я — отвърна ми той.

Веднага се завърнах в „Мариот“.

— Продал си къщата в „Оук Парк“?

— Нищо не съм продавал, Марки.

— Но аз видях едно семейство да се нанася в нея, а съпругът ми каза, че я е купил.

— Нищо не съм продавал — повтори чичо Соул. — Банката я конфискува.

Погледнах го смаяно.

— Ами мебелите?

— Отървах се от всичко, Марки.

Добави още, че бил на път да продаде и къщата в Хемптънс, защото се нуждаел от пари, че имал намерение да направи същото и с апартамента в „Буенависта“, а с получената сума да купи къща другаде и да започне живота си отначало.

— Значи, напускаш Балтимор? — запитах, без да мога да повярвам на ушите си.

— Няма какво повече да правя тук.

От величието на Голдманови от Балтимор, от всичко онова, което бяха, нямаше да остане нищо. Единственият отпор, който можех да дам на живота, бе моята книга.

Само книгите

носят забвение,

носят изцеление,

носят опрощение,

носят изкупление.

В моя кабинет в Монтклеър можех безконечно да преживявам отново и отново щастието на Балтиморови. Нямах никакво желание да излизам навън и когато наистина се налагаше да го направя, треперех от възбуда и нетърпение отново да се завърна при тях.

Когато отивах в балтиморския хотел при чичо Соул, бързах да го откъсна от телевизора, като му разказвах за книгата, която пиша. Той ме слушаше с внимание, непрекъснато ме разпитваше, искаше да разбере докъде съм стигнал и дали в скоро време ще може да прочете някой откъс.

— За какво се разказва в твоя роман? — питаше той.

— Това е историята на трима братовчеди.

— Тримата братовчеди Голдман?

— Тримата братовчеди Голдстийн — поправях го аз.

В книгите онези, които вече ги няма на този свят, могат отново да се срещнат и да се прегърнат.

В продължение на десет месеца лекувах раните на моите братовчеди, описвайки нашата история. Завърших романа за братовчедите Голдстийн в навечерието на Деня на благодарността през 2005-а, точно една година след Драмата.

Във финалната сцена на романа за Голдстийнови Хилел и Уди пътуват с кола от Монреал за Балтимор. Спират в Ню Джърси, за да ме вземат със себе си, и тримата продължаваме заедно нататък. В Балтимор, в една великолепна къща, цялата обляна от светлина, неразделните чичо Соул и леля Анита очакват нашето завръщане.

48

През лятото на 2012 година, благодарение на магията на романа, отново се срещнах с тях, както вече го бях направил седем години преди това.

Една нощ така и не можах да заспя и към два сутринта излязох на терасата. Макар да беше нощ, тропическата жега веднага ме обгърна, но ми беше приятно навън, заслушан в песента на щурците. Разтворих тетрадката и написах името ѝ. Това бе напълно достатъчно, за да се яви тя пред мен.

— Лельо Анита — промълвих аз.

Тя ми се усмихна и нежно погали лицето ми.

— Ти си все така красив, Марки.

Станах и я прегърнах.

— Толкова време мина — казах ѝ аз. — Ужасно ми липсваш.

— И ти на мен, ангелче.

— Пиша книга за вас. Книга за Балтиморови.

— Зная, Марки. Дойдох да ти кажа, че трябва да престанеш да се измъчваш заради миналото. Първо книга за твоите братовчеди, сега книга за Балтиморови. Време е да напишеш книгата на твоя живот. Не си отговорен за нищо и не си можел да направиш нищо. Ако трябва да има виновен за хаоса на нашия живот, виновни сме самите ние, Маркъс. Само и единствено ние. Всеки носи отговорност за своя живот. Ние сме отговорни за онова, което ни сполетя. Маркъс, племеннико, скъпи мой, нищо, абсолютно нищо от случилото се не е по твоя вина. Нищо от случилото се не е по вина на Александра. Позволи на призраците да си отидат.

Тя стана.

— Къде отиваш? — запитах.

— Не мога да остана.

— Защо?

— Чичо ти ме чака.

— Как е той?

Тя се усмихна.

— Много е добре. Казва, че винаги е знаел, че ще напишеш книга за него.

Усмихна се още веднъж, махна ми с ръка и изчезна в тъмнината.

49