Книга за Балтиморови

Преди вечеря си поръчахме по един коктейл на бара в хотела и аз минах в настъпление. Исках да знам. Накрая тя каза:

— Не мога да говоря за това.

Започвах да се изнервям.

— Престани с тези малки тайни. Ще се намери ли най-сетне някой, който да бъде поне веднъж докрай откровен с мен?

— Марки, аз…

— Александра, искам да разбера какво криеш от мен.

Неочаквано тя се разплака насред бара. Почувствах се глупаво. Опитах се да спася положението и много по-меко казах:

— Александра, ангел мой, какво става?

Сълзите обилно се стичаха по бузите ѝ.

— Не мога повече да крия от теб, Маркъс! Не мога повече да държа истината само за себе си!

Обзе ме лошо предчувствие.

— Алекс, какво се е случило?

Тя направи опит да се съвземе и ме погледна право в очите:

— Знаех предварително какво смятат да правят твоите братовчеди. Знаех, че ще избягат. Уди никога не е имал намерение да влиза в затвора.

— Какво? Знаела си? Кога ти го казаха?

— През онази вечер. Ти беше зает край барбекюто с чичо ти, а аз излязох да се разходя с тях. Споделиха ми всичко. Обещах им да не ти казвам.

Слисано повторих:

— Предварително си знаела и не си ми казала нищо?

— Марки, аз…

Станах от мястото си.

— Не си ме предупредила какво смятат да правят? Оставила си ги да заминат, без да ми кажеш нищо? Но коя си ти всъщност, Александра?

Всички клиенти в бара ни гледаха.

— Марки, успокой се! — помоли ме тя.

— Да се успокоя? Как бих могъл да се успокоя? Като си помисля какъв театър си разигравала през трите седмици на тяхното бягство!

— Толкова се тревожех! Ти какво си мислиш?

Вече треперех от ярост.

— Александра, смятам, че всичко между нас е свършено.

— Какво? Марки, не!

— Ти ме предаде. Мисля, че никога няма да мога да ти простя.

— Маркъс, не ми причинявай това!

Обърнах ѝ гръб и излязох от бара. Всички погледи бяха обърнати към нас. Тя ме последва и се опита да ме задържи с ръка, но аз се отскубнах и изкрещях:

— Остави ме? Остави ме, ти казвам!

Бързо прекосих лобито на хотела и излязох.

— Маркъс — извика тя след мен, плачейки отчаяно, — не ми причинявай това!

Пред хотела имаше спряно такси. Влязох в него и заключих вратата. Тя се втурна, опита се да я отвори, започна да чука по стъклото. Наредих на шофьора да кара към летището, оставяйки всичко зад гърба си.

Александра се затича след колата, като продължаваше да чука по стъклото и да повтаря, хълцайки: „Не ми причинявай това, Маркъс, не ми причинявай това!“.

Таксито ускори ход и тя беше принудена да се откаже. Хвърлих телефона си през прозореца и в пристъп на гняв изкрещях, изкрещях цялото си отвращение от този несправедлив живот, който ми бе отнел всички, на които най-много държах.

На летището в Насау купих билет за първия полет до Ню Йорк. Исках да се махна завинаги. И въпреки всичко Александра вече ми липсваше. Само ако знаех, че няма да я видя цели осем години…

*  *  *

Често си припомням тази сцена. Аз изоставям Александра. През този горещ юни на 2012 година, сам в работния си кабинет в Бока Ратон, бродейки по криволиците на моята младост, си мисля за нея в Лондон. Единственото ми желание бе да бъдем отново заедно. Ала достатъчно бе да си припомня разплаканото ѝ лице, докато гонеше таксито, и се отказвах да предприема каквото и да било. Имах ли право след осем години отново да нахлуя в живота ѝ и да го обърна наопаки?

Някой почука на вратата и ме накара да подскоча. Беше Лио.

— Прощавайте, Маркъс. Позволих си да вляза, без да позвъня: вече не ви виждам и започнах да се тревожа. Всичко наред ли е?

Вдигнах тетрадката, в която пишех, и му се усмихнах приятелски.

— Всичко е наред, Лио. Благодаря ви за тетрадката.

— Пада ви се по право. Вие сте писателят, Маркъс. Една книга изисква много повече работа, отколкото съм си представял. Дължа ви извинение.

— Не се притеснявайте.

— Виждате ми се малко тъжен, Маркъс.

— Александра ми липсва.

47

Януари 2005 г.

През седмиците, последвали скъсването ми с Александра, повечето време бях в Балтимор. Не толкова, за да посещавам чичо Соул, колкото да се крия от нея. Бях я зачеркнал от живота си. Смених номера на телефона, не исках тя да идва в Монтклеър.

Постоянно си припомнях сцената на заминаването от „Оук Парк“, когато колата на Хилел и Уди зави към магистралата. От този момент нататък те бяха минали в нелегалност. Ако знаех за намерението им да избягат, можех да ги разубедя. Можех да вразумя Уди. Какво бяха някакви си пет години? Едновременно много и малко. На излизане от затвора той дори нямаше да е навършил трийсет години. Целият живот щеше да бъде пред него. Освен това можеше да получи намаление на присъдата за добро поведение. Можеше да използва това време, за да завърши образованието си задочно. Щях да му обясня, че животът може да ни предложи още безброй възможности.

След тяхната смърт сякаш всичко рухна. Като се започне от живота на чичо Соул. Неприятностите за него едва сега започваха.