Книга за Балтиморови

След пътуване, продължило два дни, на 24 ноември те пристигнаха на автогарата в Балтимор. Тъкмо преди Деня на благодарността. Денят на Драмата.

*  *  *

24 ноември 2004 г.

Денят на Драмата

От автогарата в Балтимор, където слязоха малко преди обед, взеха градски автобус до „Оук Парк“.

Бяха купили две шапки, които не сваляха от главите си. Напълно излишна предпазна мярка. По това време улиците бяха безлюдни. Децата бяха на училище, а възрастните на работа.

Побързаха да стигнат до Уилоуик Роуд. Скоро видяха къщата. Сърцата им се разтуптяха. Още малко и щяха да влязат вътре. Там щяха да бъдат на сигурно място.

Най-сетне се добраха до къщата. Хилел имаше ключ. Отвори вратата и двамата се вмъкнаха вътре. Алармата беше включена и Хилел набра кода. Чичо Соул го нямаше. Както обикновено, беше на работа.

Шерифът, който наблюдаваше дома от спряната на улицата кола, видя Уди и Хилел да влизат в къщата и се обади по радиостанцията за подкрепление.

Бяха гладни и веднага се отправиха към кухнята.

Направиха си сандвичи със студено пуешко, сирене и майонеза. Изядоха ги на няколко залъка. Поуспокоиха се от мисълта, че са си у дома. Двата дни пътуване с автобус ги бяха изтощили. Щеше им се да вземат душ и да си починат.

След като приключиха с обяда, се качиха на горния етаж. Спряха пред стаята на Хилел. Погледнаха старите фотографии по стените. На детското му бюро имаше снимка на тях двамата пред щаба на демократите в Балтимор по време на изборите през 1992 година.

Усмихнаха се. Уди тръгна по коридора и влезе в спалнята на чичо Соул и леля Анита. Хилел погледна през прозореца. Внезапно сърцето му сякаш спря да бие: полицаи с маски и бронежилетки заемаха позиция в градината. Бяха ги открили. Оставили се бяха да ги хванат в капан като плъхове.

Уди все още стоеше на прага на стаята на своите родители. Беше с гръб към прозореца и не забеляза нищо. Хилел внимателно се приближи до него.

— Уди, не се обръщай.

Уди се подчини и остана неподвижен.

— Тук са, нали?

— Да. Навсякъде има полицаи.

— Не искам да ме заловят, Хил. Искам да остана тук завинаги.

— Зная, Уди. Аз също искам да остана тук завинаги.

— Помниш ли училището „Оук Трий“?

— Разбира се, Уди.

— Какъв щях да стана, ако не беше ти, Хилел? Благодаря ти, че придаде смисъл на живота ми.

Хилел плачеше.

— Аз ти благодаря, Уди. Прости ми за всичко, което ти причиних.

— Отдавна съм ти простил, Хилел. Обичам те завинаги.

— Обичам те завинаги, Уди.

Хилел извади от джоба си пистолета на Уди, който бе задържал. Вместо него в реката бе хвърлил камък.

Допря дулото в главата на Уди.

Затвори очи.

Откъм партера се разнесе страхотен трясък. Специалният отряд на полицията бе разбил входната врата.

Хилел стреля и Уди се строполи на пода.

Отдолу се чуха викове. Полицаите се прикриха и заеха позиция, тъй като решиха, че стрелят по тях.

Хилел се отпусна върху леглото на родителите си. Зарови глава във възглавниците, пъхна се под завивките и долови мириса на своето детство. Видя майка си и баща си в това легло през една неделна утрин. Тогава двамата с Уди се втурнаха вътре с гръм и трясък, носейки табли със закуска. Приседнаха на леглото до тях и поделиха грижливо приготвените палачинки. Всички се смееха. През отворения прозорец в стаята нахлуваха топлите слънчеви лъчи. Светът им принадлежеше.

Опря дулото до слепоочието си.

Всяко нещо си има начало и край.

Натисна спусъка.

И всичко свърши.

ПЕТА ЧАСТ Книга за изкуплението (2004–2012)

45

През 2012 година месец юни във Флорида беше горещ и задушен.

Основното ми занимание бе да намеря купувач за къщата на чичо Соул. Трябваше да се освободя от нея, но не исках да я продам на първия срещнат.

Нямах вести от Александра и това ме смущаваше. Бяхме се целунали в Ню Йорк, но след това тя бе заминала за Кабо Сан Лукас, за да си даде още един шанс с Кевин. Според достигналите до мен слухове престоят им в Мексико се бе оказал пълен провал, но аз исках да го чуя от нейните уста.

Накрая тя все пак ми се обади, за да ми съобщи, че ще прекара лятото в Англия. Пътуването било планирано отдавна. Започвала работа по новия си албум, като част от записите щели да бъдат направени в известно лондонско студио.

Надявах се, че ще предложи да се видим преди нейното заминаване, но се оказа, че нямала време.

— Значи, ми се обаждаш само, за да ми съобщиш, че си отиваш? — учудих се аз.

— Не ти казвам, че си отивам, а къде отивам.

— И защо? — глупаво запитах.

— Защото така се прави между приятели. Единият винаги трябва да знае с какво се занимава другият.

— В такъв случай, ако искаш да знаеш с какво се занимавам в момента, на път съм да продам къщата на чичо.

Любезната нотка в гласа ѝ ме подразни, когато каза:

— Смятам, че това е добра идея.