Книга за Балтиморови

По-късно на терасата на Балтиморови помогнах на чичо Соул около барбекюто, за да оставя Уди и Александра за малко насаме. Знаех, че това е важно за него. Двамата излязоха да се разходят. Сетих се, че Уди може би иска да види баскетболното игрище. Хилел тръгна с тях. Помислих си, че всъщност те са бандата от Медисън. Бандата на Голдманови бяхме ние тримата.

Разделихме се към един часа след полунощ. Вечерта мина почти както обичайно. Сякаш онова, което предстоеше, не беше истина.

Хилел бе този, който даде знак за тръгване. Предстояха им четири часа пътуване. Прегърнахме се. Притиснах Уди до гърдите си. Като че ли точно в този момент осъзнахме какво го очаква. Излязохме заедно, като оставихме чичо Соул на стълбите, където бяхме прекарали целия ден. Той плачеше.

Двамата с Александра се качихме в колата под наем и последвахме Уди и Хилел до края на „Оук Парк“. После те завиха надясно към магистрала I-95, а ние наляво към центъра на града, където бяхме наели стая в хотел. Чичо Соул, естествено, ни беше предложил да останем при него, но аз не желаех да нощувам в „Оук Парк“. Не и тази вечер. Тя не биваше да бъде като другите. Това бе вечерта, когато губех Уди за цели пет години.

Докато пътувахме, се опитвах да си представя Александра, Хилел и самия мен след пет години. Питах се какви ли ще бъдем на 25 октомври 2009 година.

*  *  *

Рано на другата сутрин двамата с Александра взехме самолета за Нешвил, Тенеси. Същия ден ни предстоеше важна среща с нейния продуцент Ерик Танър.

Щеше ми се да се чуя още веднъж с Уди, преди да се озове зад стените на затвора в Чешър, ала така и не можах да се свържа с него. Телефонът му беше изключен, както и телефонът на Хилел. През целия ден не престанах да правя опити. Напразно. Обзе ме лошо предчувствие. Позвъних у Балтиморови, но никой не отговори. Накрая набрах номера на мобилния на чичо Соул: при него имаше клиенти и не можеше да говори. Помолих го да ми се обади веднага щом се освободи, но той го направи едва следобед на следващия ден.

— Маркъс? Чичо Соул е.

— Здравей, чичо Соул. Как си…

Той не ме остави да продължа.

— Маркъс, чуй ме добре: трябва веднага да се върнеш в Балтимор. Не задавай въпроси. Случи се нещо сериозно.

Затвори. Отначало реших, че връзката е прекъснала, и веднага го набрах. Не отговори. Продължих упорито да звъня и накрая той вдигна само, за да повтори на един дъх: „Ела в Балтимор“.

Веднага след това отново затвори.

44

26 октомври 2004 г.

Уди така и не се явил в затвора.

Чичо Соул ми съобщи това, когато пристигнах вечерта при него, след като взех първия самолет за Балтимор.

Беше изнервен, обзет от паника. Никога не го бях виждал такъв.

— Как така не се е явил? — запитах аз.

— Избягал е, Маркъс. Уди е беглец от правосъдието.

— А Хилел?

— С него е. Също е изчезнал. Откакто тръгна миналата вечер заедно с вас, не се е връщал.

Чичо Соул ми сподели как още снощи започнал да подозира, че нещо не е наред, след като нито Хилел, нито Уди се обадили. Сутринта идвал щатски шериф, който помагал на полицията в издирването, и дълго го разпитвал.

— Знаете ли къде би могъл да се намира Удроу? — запитал го той.

— Не. Откъде бих могъл да знам?

— Бил е тук в деня преди задължителното си явяване в затвора. Видели са го съседи. Показанията им са категорични. Удроу не е имал право да напуска Кънектикът. Вие сте адвокат и би трябвало да знаете това.

Чичо Соул разбрал, че шерифът е в течение на всичко.

— Ще бъда откровен с вас — започнал той. — Да, Уди беше тук в деня преди явяването си в затвора. Той е израснал в тази къща и искаше да прекара тук последните часове на свобода, преди да влезе в затвора за пет години. Нищо лошо не се е случило. Но нямам представа къде се намира в момента.

— Кой друг беше тук заедно с него?

— Приятели. Не зная точно. Не исках да им досаждам.

— Синът ви Хилел е бил тук. Съседите са го разпознали. Къде се намира синът ви, господин Голдман?

— Предполагам, в университета.

— Не живее ли постоянно тук?

— Това е постоянният му адрес, но не се задържа много. Когато си дойде, непрестанно е у приятели. А и аз съм много зает, излизам рано сутрин и се прибирам късно вечер. Впрочем време е да тръгвам за кантората.

— Господин Голдман, ще ми съобщите ли, ако научите нещо?

— Разбира се.

— Имайте предвид, че ние рано или късно ще открием Удроу. Рядко се случва някой да ни се изплъзне. И ако открия, че вие по един или друг начин сте му помогнали, ще се превърнете в съучастник. Ето визитната ми картичка. Когато се свържете с Хилел, кажете му да ми се обади.

През целия ден чичо Соул не успял да открие Хилел.

— Смяташ ли, че е заедно с Уди? — запитах го аз.