Книга за Балтиморови

— Така мисля, Маркъс. Не можех да говоря за това по телефона. Вероятно ме подслушват. Не казвай на никого. И преди всичко, не ми се обаждай по телефона. Сигурно Хилел е помогнал на Уди да се укрие някъде и скоро ще се върне. Трябва да се опитаме да изпреварим полицията. Ако Хилел се върне довечера, спокойно може да каже, че е прекарал деня в университета. Възможно е да разпитват и теб. Просто им кажи истината, не се замесвай. Само те моля, споменавай колкото се може по-рядко името на Хилел.

— С какво мога да помогна, чичо Соул?

— С нищо. Най-важното е да стоиш настрани от тази история. Прибери се у дома. Не споделяй с никого.

— А ако Уди ми се обади?

— Няма да го направи. Няма да поеме риска да те замеси.

На хиляда мили от Балтимор Уди и Хилел прекосили Де Мойн, Айова.

През последната вечер, която прекарахме заедно, двамата са били съвсем наясно, че Уди няма да отиде в затвора в Чешър. Той не можел да понесе мисълта, че ще прекара пет години в килията.

Преспивали в мотели край магистралата. Плащали в брой.

Планът им бил да прекосят страната до канадската граница, минавайки през Уайоминг и Монтана. След това имали намерение през Албърта и Британска Колумбия да стигнат до Юкон, където да се установят и да наемат малко жилище. След това щели да започнат живота си отначало. Никой нямало да ги потърси там. В чанта, за която имал грижата Уди, носели 200 000 долара в брой.

На другия ден заминах за Нешвил и разказах на Александра какво се е случило. Предадох ѝ препоръките на чичо Соул. Да не споделяме с никого и преди всичко да не говорим за това по телефона дори помежду си.

Питах се дали не трябва да тръгна да ги търся, но тя ме разубеди. „Уди не се е изгубил, Марки. Той е беглец и единственото му желание е никой да не може да го открие.“

*  *  *

29 октомври 2004 г.

Хилел така и не се завърнал.

Шерифът отново дошъл да разпитва чичо Соул.

— Къде е синът ви, господин Голдман?

— Не зная.

— От няколко дни не са го виждали в университета.

— Той е пълнолетен и свободен да прави каквото реши.

— Преди седмица е изтеглил всичките си пари и закрил банковата си сметка. Впрочем откъде разполага с такава сума?

— Майка му почина преди две години. Това е неговият дял от наследството.

— Значи, синът ви е изчезнал с голяма сума пари в момент, когато издирваме неговия приятел. Надявам се, разбирате какво искам да кажа.

— Ни най-малко, господин щатски шериф. Синът ми разполага с времето и парите си. Живеем в свободна страна, нали?

Хилел и Уди се намирали на двайсетина мили от Коуди в Уайоминг. Настанили се в малък мотел, където плащали в брой, а собственикът не задавал въпроси. Чудели се как да преминат канадската граница, без да бъдат заловени. Засега в мотела се чувствали на сигурно място.

Към стаята имало кухненски бокс. Можели да си приготвят храна, без да се налага да излизат. Имали запас от макарони и ориз, които нямало опасност да се развалят.

Мечтаели си за Юкон и това ги крепяло. Представяли си дървена къща край някое езеро. И дивата природа наоколо. Щели да изкарват прехраната си, като от време на време се хващат на работа в Уайтхорс, както бяха правили по времето на „Градинарите Голдман“.

Непрестанно мислех за тях. Питах се къде ли се намират. Поглеждах към небето и си казвах, че и те виждат същото небе. Но от кое място? И защо не бяха споделиш с мен намеренията си?

*  *  *

16 ноември 2004 г.

От бягството им бяха изминали три седмици.

Хилел беше обвинен, че помага на беглец от правосъдието, и също бе издирван от щатските шерифи. Двамата разполагаха с известно предимство: издирването не се провеждаше с особено усърдие. Федералната полиция имаше грижи с далеч по-опасни престъпници, така че включените сили и средства бяха ограничени. Обикновено в подобни случаи беглецът накрая беше залавян при рутинна проверка или пък сам допускаше грешка поради липса на пари. Случаят с Хилел и Уди обаче не беше такъв. Те не напускаха стаята си в мотела. Освен това разполагаха с много пари.

„Докато не напускаме стаята, всичко ще бъде наред“, повтаряше Хилел на Уди.

Ала едва ли биха могли да издържат дълго време, без да излизат. Чувстваха се като в затвор. Трябваше на всяка цена да направят опит да прекосят границата или поне да сменят мотела, за да си поемат въздух.

Два дни по-късно потеглиха към Монтана.

Гледките ги караха да затаят дъх. Вече чувстваха, че наближават Юкон.

В Боузман, Монтана, в един рокерски бар се запознаха с някакъв мъж, който ги увери, че срещу двайсет хиляди долара може да ги снабди с фалшиви документи. Сумата беше значителна, но те се съгласиха. С качествени фалшиви документи щяха да станат неуязвими.

Мъжът им предложи да отидат заедно до един хангар, за да им направи снимки. Той потегли с мотоциклета си, а те го последваха с колата. Там обаче ги очакваше засада: още щом слязоха, бяха обкръжени от банда въоръжени рокери. Претърсиха ги и им взеха чантата с парите.

*  *  *

19 ноември 2004 г.