Книга за Балтиморови

В подобни моменти на интимност, които скришом следях, започвах да изпитвам ревност. Тя разговаряше с него така, както разговаряше с мен. Със същата нежност. Когато искаше да ме смъмри, също ме наричаше по име и фамилия. Казваше ми: „Маркъс Голдман, престани да се правиш на глупак“. Това бе нейният маниер да се преструва на сърдита.

Понякога се ядосваше не на шега. Гневът ѝ беше впечатляващ. Случваше ѝ се рядко, но в такива моменти беше възхитителна. Изпадна в ярост, щом разбра, че я шпионирам, когато остава насаме с Уди, и че при това я ревнувам.

Хвана ме на местопрестъплението, но понеже не желаеше да ми прави сцени в къщата, каза на Уди и Колийн: „Двамата с Маркъс отиваме до супермаркета“. Качихме се в колата под наем, а когато се отдалечихме, тя спря и се развика: „Маркъс, да не си полудял? Да не би да ме ревнуваш от Уди?“.

За мое нещастие, се осмелих да възразя. Казах ѝ, че му обръща прекалено голямо внимание и че го нарича по име и фамилия. „Маркъс, Уди е убил човек. Даваш ли си сметка какво означава това? Скоро ще се изправи пред съда. Смятам, че се нуждае повече от всякога от своите приятели. А ти не се държиш като такъв, когато злобееш срещу братовчедите си!“

Беше напълно права.

Уди единствен си мислеше, че ще отиде в затвора. Чичо Соул, който няколко пъти идва в Кънектикът, за да подготви неговата защита, беше убеден в обратното.

Едва когато получи достъп до материалите по обвинението, установи, че положението е много по-сериозно, отколкото си е мислел.

Прокурорът не приемаше тезата за неизбежната отбрана. Напротив, смяташе, че Уди е проникнал незаконно в жилището на Люк, при това въоръжен. Можеше да се твърди дори, че самият Люк е бил в състояние на законна самоотбрана, като се е опитвал да обезвреди Уди. Що се отнася до Колийн, би могло тя да получи обвинение за съучастие в убийство. На път бе да започне наказателно производство.

Вълна на паника премина през къщата в Кънектикът, която до този момент бе останала встрани от събитията. Колийн повтаряше, че по-скоро ще умре, отколкото да отиде в затвора. „Не се тревожи — успокояваше я Уди. — Няма от какво да се боиш. Ще те закрилям така, както ти ме закриляше след смъртта на Анита.“

Разбрахме какво има предвид едва след началото на процеса. Без да предупреди чичо Соул, Уди се самообвини, че е заставил Колийн да го придружи в къщата на Люк. Заяви, че тя се опитвала да го разубеди, но след като той влязъл, го последвала, за да го накара да излезе оттам. В този момент се появил Люк и се нахвърлил върху тях.

През почивката адвокатът на Уди се опита да го вразуми:

— Удроу, ти си луд! Какво те е прихванало, за да се обвиняваш по този начин! Има ли смисъл да те защитавам, след като ти сам се закопаваш?

— Няма да позволя Колийн да отиде в затвора!

— Остави на мен и никой от вас няма да бъде осъден.

С помощта на свидетелски показания на очевидци от Медисън адвокатът на Уди описа издевателствата, на които Люк е подлагал Колийн. Прокурорът обаче излезе със сериозно възражение: не Колийн бе убила Люк, а предишните насилия в тяхното семейство не са доказателство, че Уди е бил в състояние на неизбежна отбрана. Според обвинението Уди не бе стрелял, за да предотврати нападение, както гласи принципът за неизбежната отбрана. При това бе проникнал у Люк въоръжен. От самото начало бе имал намерение да извърши убийство.

Процесът се превръщаше в кошмар. След два дни дебати вече нямаше никакво съмнение, че Уди ще бъде осъден. В опит да смекчи присъдата чичо Соул предложи да сключат споразумение с обвинението: Уди признава убийството срещу по-леко наказание. По време на заседанието при закрити врата прокурорът бе непреклонен:

— Няма да се съглася на по-малко от пет години затвор — заяви той. — Удроу е причакал Люк в собствения му дом и го е застрелял.

— Знаете, че това не е вярно — провикна се адвокатът на Уди.

— Пет години — повтори прокурорът. — И имайте предвид, че проявявам снизхождение. Спокойно може да получи десет или петнайсет години.

Чичо Соул, Уди и неговият адвокат дълго обсъждаха положението. В очите на Уди се четеше паника. В никакъв случай не искаше да попадне в затвора.

— Соул — обърна се той към моя чичо, — нали си даваш сметка, че ако приема, моментално ще ми щракнат белезниците и ще ме затворят за пет години!

— Само че, ако откажеш, рискуваш да прекараш там голяма част от живота си. След пет години още няма да си навършил дори трийсет. Ще имаш време да стъпиш на краката си.

Уди беше съкрушен. От самото начало бе съзнавал какво го заплашва, но сега най-страшните му опасения ставаха реалност.

— Соул, издействай да не ме арестуват веднага — помоли той. — Нека ми отпуснат само няколко дни. Искам да вляза в затвора като свободен човек, а не след четвърт час да ме повлекат като куче и да ме захвърлят в затворническия фургон.

Адвокатът предаде молбата и получи съгласието на прокурора. Така Уди бе осъден на пет години затвор. Трябваше да се яви седмица по-късно, на 25 октомври, в щатския затвор в Чешър, Кънектикът.

43

Балтимор, Мериленд