Книга за Балтиморови

Една вечер реши да излезе, за да си купи сладолед. Отначало не посмя да се покаже навън от вратата. После си каза, че постъпва глупаво. Не биваше да се оставя да бъде тероризирана по такъв начин.

Би могла да намери сладолед на първия ъгъл, но от страх да не го срещне отиде до супермаркета в съседния град. На връщане спука гума. Вечният неин късмет! Наоколо не се виждаше никой и явно трябваше да я смени сама.

Постави крика под колата и я повдигна. Ала когато се опита да развие болтовете с кръстатия ключ, установи, че са прекалено затегнати. Не можа да ги помръдне.

Зачака да мине някоя кола. Не след дълго видя в тъмнината фарове. Вдигна ръка и колата спря. Колийн се приближи и веднага позна пикала на Люк. Неволно отстъпи назад.

— Какво става? — запита той през сваленото стъкло. — Не искаш ли да ти помогна?

— Не, благодаря.

— Отлично. Няма да настоявам. Само ще изчакам да мине друга кола.

Паркира на банкета. Минаха десет минути, но така и никой не се появи.

— Добре — примири се накрая Колийн. — Помогни ми, ако обичаш.

Люк слезе усмихнат от колата.

— Ще ми бъде приятно да ти помогна. Както знаеш, изкупих си вината. Вече съм друг човек.

— Не ти вярвам, Люк.

Той смени гумата.

— Благодаря, Люк.

— За нищо.

— Люк, в къщата останаха някои мои вещи. Държа на тях. Бих искала да си ги прибера, ако нямаш нищо против.

Устните му се изкривиха в ехидна усмивка и той се престори, че размишлява.

— Знаеш ли какво, Колийн? Мисля да задържа тези твои вещи. Харесва ми от време на време да мириша дрехите ти. Спомняш ли си как навремето те оставях сама насред път и ти трябваше да се прибираш пеша?

— Не се боя от тебе, Люк.

— А би трябвало, Колийн. Би трябвало!

Изправи се заплашително пред нея. Тя побърза да се качи в колата и незабавно потегли. Отиде направо в ресторанта, където работеше Уди.

— Не бива да излизаш вечер от къщи — напомни ѝ той.

— Зная. Просто трябваше да купя нещо.

На другия ден Уди отиде в един оръжеен магазин и купи пистолет.

*  *  *

През това време ние бяхме далеч от Медисън и от заплахите на Люк.

Хилел и чичо Соул живееха спокойно в Балтимор.

Постепенно започнаха да пускат песните на Александра из цялата страна. Говореха за нея и накрая тя получи предложение за участие в турне на няколко известни групи. Последваха концерт след концерт, по време на които тя изпълняваше песните си в акустична версия.

Известно време пътувах заедно с нея. После дойде време да се завърна в Монтклеър. Там ме очакваше работният ми кабинет. Сега, когато кариерата на Александра напредваше, настъпваше моментът да пристъпя към моя първи роман, чийто сюжет още не бях избрал.

*  *  *

През следващите дни Колийн като че ли навсякъде виждаше пикапа на Люк. Някой се обаждаше по телефона и мълчеше. Имаше усещането, че е следена на всяка крачка. Един ден дори не посмя да отвори бензиностанцията и се скри в склада. Не можеше повече да живее така. Наложи се Уди да дойде да я вземе. Трябваше да напуснат Медисън, преди нещата да се влошат още повече.

— Утре заминаваме — обеща ѝ Уди. — В Балтимор Хилел и Соул ще ни помогнат.

— Нека да не е утре. Искам да прибера нещата си. Те още са в онази къща.

— Ще ги вземем утре вечер. После веднага заминаваме. Завинаги.

Уди знаеше, че Люк всяка вечер обикаля баровете по главната улица. На другия ден, както бяха решили с Колийн, те паркираха колата на достатъчно разстояние, за да не бъдат забелязани, и зачакаха той да напусне къщата.

Към девет Люк наистина излезе, качи се в пикапа и потегли. След като се скри зад ъгъла, Уди се измъкна от колата.

— Хайде, по-бързо! — подкани той Колийн.

Тя се опита да отвори вратата със своя ключ, но не успя: Люк беше сменил ключалката. Уди я хвана за ръката и я отведе отзад. Намери отворен прозорец, вмъкна се в къщата и отвори задната врата.

— Къде са нещата ти?

— В мазето.

— Побързай — напомни ѝ той. — Има ли и другаде твои вещи?

— Провери гардероба в спалнята.

Уди се втурна и намери там няколко рокли.

В това време братът на Люк минаваше с колата си по улицата и когато стигна до къщата, намали скоростта. През прозореца на спалнята забеляза Уди. Веднага подкара бързо по посока на бара.

Уди прибра роклите в чантата и повика Колийн:

— Приключи ли?

Не чу отговор и побърза да слезе в мазето. Тя бе събрала всичките си вещи.

— Не можеш да отнесеш толкова багаж — каза ѝ той. — Вземи само най-необходимото.

Колийн кимна. Започна да сгъва дрехите.

— Слагай ги в чантата! — нареди припряно Уди. — Веднага трябва да се махнем оттук!

Братът на Люк влезе в заведението и го откри на бара. Отиде при него и му прошепна на ухото: „Онзи малък мръсник Удроу Фин в този момент е в твоята къща. Сигурно е отишъл да прибере нещата на Колийн. Реших, че ще е най-добре ти сам да се справиш с него“. Очите на Люк блеснаха яростно. Той постави ръка върху рамото на брат си в знак на признателност и излезе.

— Крайно време е да се махаме! — обърна се нетърпеливо Уди към Колийн, която пълнеше втора чанта с дрехи.

Тя се изправи и грабна чантите. Едната се скъса и съдържанието ѝ се разпиля по пода.

— Остави ги! — настоя Уди.