Книга за Балтиморови

Когато заедно с леля Анита отивали да гледат мач на „Титаните“ в Медисън, се чувствали като чужди. Пристигали на стадиона и виждали Хилел вече да седи до Патрик, а до тях нямало други свободни места. Сядали отзад. След поредната победа посрещали Уди при входа за съблекалните: чичо Соул сияел от гордост и радост, но неговият поздрав изобщо не струвал толкова, колкото поздрава на Патрик Невил. Мнението му не можело да се сравни с неговото. Когато чичо отправел някакво напътствие по отношение на играта, Уди отговарял: „Може би си нрав. Ще питам Патрик какво мисли“. След мачовете чичо Соул и леля Анита предлагали на Уди и Хилел да вечерят заедно. Най-често те отказвали под предлог, че ще вечерят с отбора. „Е, разбира се. Забавлявайте се!“ — отвръщал чичо. Веднъж след мача двамата с леля Анита отишли да вечерят в някакъв ресторант в Медисън. Още щом влезли, той спрял и понечил да се върне обратно. „Какво има?“ — запитала го леля Анита. „Нищо — отвърнал той. — Вече не съм гладен.“ Спрял жена си и се опитал да ѝ попречи да влезе. Тя веднага разбрала, че има нещо нередно, погледнала през прозореца на ресторанта и видяла Уди и Хилел на една маса с Патрик.

Един ден Уди и Хилел пристигат в Балтимор с черното ферари на Патрик. Огорчен, чичо Соул пита: „Е, и какво? Значи, колата, която ви подарих, вече не ви харесва?“.

Има усещането, че Патрик Невил го е засенчил. Непрекъснато се говори за неговата кариера, за чудесния му апартамент в Ню Йорк, за огромната му заплата. Двете момчета прекарват уикендите с него в Ню Йорк. Патрик вече е техният най-добър приятел.

Когато гледат мачове на „Титаните“, с всяка следваща победа на Уди чичо Соул се чувства все по-пренебрегнат. Уди споделя открилите се пред него възможности и плановете за бъдещата си кариера единствено с Патрик. С него вечеря след мачовете. „Все пак само благодарение на нас продължи да се занимава с футбол“ — оплаква се чичо, когато остане насаме с жена си в колата.

Накрая са принудени да се присъединят към тримата за вечерята след мачовете. Когато Патрик Невил успее незабелязано да плати сметката, Соул се гневи: „Какво си въобразява той? Че нямам пари да платя ли? За какъв се мисли?“.

Моят чичо Соул е победен.

Какво от това, че лети в първа класа? Патрик Невил използва частен самолет.

Патрик Невил притежава кола, която струва колкото едногодишната заплата на Соул. Баните в апартамента му са големи колкото спалните у Балтиморови, а холът му — колкото тяхната къща.

Слушам по телефона чичо Соул и накрая казвам:

— Лъжеш се, чичо Соул. Те винаги са те обичали и са се възхищавали от теб. Уди ти беше толкова признателен за всичко, което си направил за него. Повтаряше, че ако не си бил ти, той щял да свърши на улицата. Дори накара да отпечатат на фланелката му фамилията Голдман.

— Не става въпрос дали съм се лъгал, или не, Маркъс. Просто така съм чувствал нещата. А никой не може да контролира или да възпира чувствата си. Беше чувство. Ревнувах, усещах, че не съм на висота. Патрик беше Невил от Ню Йорк, а ние бяхме някакви си Голдманови от Балтимор.

— Значи, затова си дал шест милиона, за да видиш името си над стадиона в Медисън — заключих аз.

— Да. За да бъде името ми изписано с огромни букви на входа на университетското градче. За да могат всички да го виждат. А за да събера тази сума, направих огромна глупост. Дали всичко, което се случи, не е по моя вина? Дали това, че сега работя в супермаркет, не е наказание за греховете ми?

40

2003–2004 г.

Една вечер в началото на 2003 година, когато пя за пореден път на сцената на „Найтингейл“, Александра се запозна с човека, който щеше изцяло да промени живота ѝ. След изпълнението тя слезе при мен в салона. Поздравих я, целунах я и се канех да донеса чаша за нея, когато до нас се приближи някакъв мъж.

— Страшно ми хареса! — каза той на Александра. — Ти си невероятен талант!

— Благодаря.

— Кой е автор на тези песни?

— Аз.

Той ѝ подаде ръка.

— Казвам се Ерик Танър. Продуцент съм и търся изпълнител, който ще ми позволи да се утвърдя. Ти си тази, която отдавна чакам.

Ерик говореше спокойно и откровено, за разлика от ласкателите и празнодумците, с които се бяхме сблъсквали до този момент. Макар да беше слушал Александра само петнайсетина минути, вече беше пълен с идеи. Помислих си, че или е мошеник, или е луд.

Връчи ни визитната си картичка и когато след това проверихме написаното на нея, подозренията ни се засилиха. Действително съществуваше регистрирана на негово име компания, но адресът на нейното седалище беше адресът на собствената му къща в едно предградие на Нешвил. Освен това до този момент не беше работил с нито един изпълнител. Александра реши да не му се обаждаме, но самият той ни потърси. Бе започнал всяка вечер да се отбива в „Найтингейл“, докато не ни срещна отново. Настоя да ни почерпи и тримата седнахме в един тих кът на заведението.

Започна с монолог, който трая двайсетина минути, за да ни обясни какво му е харесало у Александра и защо е сигурен, че тя непременно ще стане звезда.