Читаем Книга за Балтиморови полностью

Книга за Балтиморови

Сетне минавах към нашия съвместен живот. Щяхме да се установим в Ню Йорк, а във Флорида щяхме да имаме вила. Питаше ме: „Защо точно във Флорида?“. „Защото там ще ни бъде най-добре“, отвръщах аз.

Най-често в този късен час в ресторанта имаше малко клиенти. Александра вземаше китарата, притискаше се до мен и запяваше. Затварях очи. Чувствах се прекрасно.

През есента най-после открихме студио, където на поносима цена тя направи първите си записи.

Сега трябваше да ги разпространим.

Предприехме обиколка на музикалните къщи в града. Тя плахо пристъпваше в приемната, държейки в ръка пликчето с диска. На него бяха записани за нейна сметка най-добрите ѝ композиции. Служителката я поглеждаше така неприветливо, че тя едва промълвяваше:

— Добър ден. Казвам се Александра Невил и търся музикална къща, която…

— Имате ли диск? — питаше служителката, без да престане да дъвче дъвката, която от време на време се мяркаше между зъбите ѝ.

— А… Да, разбира се. Ето.

Подаваше драгоценния плик, а служителката го оставяше в пластмасово сандъче, бездруго вече препълнено с дискове.

— Това ли е всичко? — питаше Александра.

— Това е всичко — беше отговорът с доста неприятен тон.

— Ще ми се обадите ли?

— Да, със сигурност, ако записите се харесат.

— Но как мога да бъда сигурна, че ще ги изслушате?

— Вижте какво, моето момиче, в живота нищо не е сигурно.

Александра излизаше огорчена и се качваше в колата, където я очаквах.

— Казаха, че ако им хареса, ще ми се обадят — обясняваше ми тя.

В продължение на няколко месеца никой не я потърси.

Като се изключат моите родители, никой друг не знаеше с какво се занимавам всъщност. За всички останали се намирах в работния кабинет в Монтклеър и пишех първия си роман.

Нямаше кой да провери дали действително е така.

В течение беше и Патрик Невил, който знаеше истината от Александра. Аз все още не можех да възстановя отношенията си с него. За мен той продължаваше да бъде човекът, който ми бе отнел моята леля.

Това бе единствената сянка между мен и Александра. Не желаех да го виждам: боях се да не се нахвърля върху него. Най-добре беше засега да стоим далеч един от друг. Понякога Александра казваше:

— Знаеш ли, що се отнася до баща ми…

— Хайде да не говорим за това. Нека мине време.

Тя не настояваше.

Всъщност единственият човек, от когото исках да скрия истината за мен и Александра, беше Хилел. Веднъж бях затънал в лъжата и вече не можех да се измъкна от нея.

Чувах се с него само от време на време; отношенията ни вече не бяха предишните. Сякаш смъртта на леля Анита бе скъсала връзката между нас. Ала не това бе единствената причина, имаше още нещо, което отначало не можах да схвана.

Хилел бе станал сериозен. Редовно ходеше на лекциите в юридическия факултет и това напълно го задоволяваше. Беше изгубил магията си. Изгубил беше своето друго „аз“. Беше разрушил мостовете между себе си и Уди.

Самият Уди бе започнал нов живот в Медисън. Понякога му се обаждах, но той вече нямаше какво да ми каже. Разбрах какво всъщност ги е сполетяло, когато един ден той ми сподели по телефона: „Нищо особено. Бензиностанцията, после на работа в ресторанта. Просто ежедневие“. Двамата бяха престанали да мечтаят: бяха се оставили животът да ги смаже. Рутината ги бе победила.

Бяха защитавали потиснатите, бяха основали фирма за градинарски услуги, бяха мечтали за футбол и за вечно приятелство. Истинската спойка за бандата на Голдманови бе мечтата: ние бяхме ненадминати мечтатели. Именно това ни правеше неповторими. Сега от трима ни само за мен мечтата продължаваше да бъде движеща сила. Изначалната мечта. Защо исках непременно да стана прочут писател, а не просто писател? Заради Балтиморови. Те бяха моят образец, а сетне се бяха превърнали в мои съперници. Единственото ми желание бе да ги надмина.

През 2002 година за Деня на благодарността с моите родители отидохме в „Оук Парк“. Там ни очакваха само Хилел и чичо Соул, които едва докоснаха ястията, приготвени от Мария.

Нищо не беше както преди.

През нощта не можах да заспя. Към два сутринта слязох в кухнята да пия вода. Забелязах, че в кабинета на чичо Соул свети. Надзърнах и го видях да седи във фотьойла, където обикновено четеше, със снимка на леля Анита в ръка. Той усети присъствието ми и аз плахо му махнах с ръка, смутен, че прекъсвам размишленията му.

— Маркъс, не спиш ли?

— Не. Не мога да заспя, чичо Соул.

— Тревожи ли те нещо?

— Какво се случи с леля Анита? Защо те напусна?

— Това не е важно.

Явно не искаше да засяга тази тема. За пръв път между мен и Балтиморови се бе издигнала непробиваема стена: имаше тайни, които ни разделяха.