Книга за Балтиморови

Анита молела Соул да престане да идва в магазина, защото виждала, че продължава да купува напълно безполезни вратовръзки, макар да не разполага с много пари. Той пък твърдял, че не намира по-добър начин да ги харчи. Тези вратовръзки той пазил цял живот. Години по-късно в голямата им къща в Балтимор леля Анита убеждавала Соул да се отърве от старите си вратовръзки, а той се сърдел и повтарял, че всяка от тях за него е скъп спомен.

Когато Соул преценил, че проектът му за развитие на „Голдман и Сие“ е достатъчно завършен, решил да го покаже на баща си. Вечерта, преди да отиде в Ню Джърси, той представил пред Анита своята презентация, за да бъде сигурен, че всичко ще бъде наред. На другия ден обаче Макс Голдман не пожелал и да чуе за разширение на компанията и категорично отказал да се запознае с проекта на първородния си син. Соул се почувствал страшно засегнат. След завръщането си в Мериленд дори не посмял да сподели с бащата на Анита, че изобщо не са му обърнали внимание.

Хендрикс бил сериозно ангажиран в движението за правата на човека. Соул не бил активист, но симпатизирал на тази кауза. От време на време той придружавал професора на събранията и демонстрациите, преди всичко като знак на признателност за оказаната му помощ във връзка с проекта. Не след дълго обаче се появила и друга причина.

По онова време страната била залята от вълна от протести: срещу войната, срещу сегрегацията, срещу правителството. Студентите от всички университети пътували с автобуси от щат на щат, за да участват в демонстрациите, и Соул, който нямал пукнат долар да финансира осъществяването на своите идеи за развитието на „Голдман и Сие“, отхвърлени от баща му, използвал случая, за да пътува безплатно и да проучи пазарите от името на семейното предприятие.

Географският обсег на това проучване изцяло зависел от насоката на протестните движения. Бунтове в университета в Кент, стачки на студенти и преподаватели срещу политиката на Никсън. Той грижливо се подготвял за всяко пътуване, уговарял делови срещи в градовете, където предстояли демонстрации, с директори на болници, с търговци на едро и транспортни фирми. На място излизал от тълпата и изчезвал. Закопчавал си ризата, свалял антивоенните значки, слагал вратовръзка и отивал на срещите. Представял се за директор по развитието на „Голдман и Сие“, малка фирма за медицинско обзавеждане от Ню Джърси. Опитвал се да разбере какви са нуждите в различните региони, какви са изискванията и недоволствата на болниците и лекарите, каква ниша „Голдман и Сие“ би могла да заеме. Дали това е бързината на доставките? Или качеството на изделията? Може би обслужването по поддръжката? Трябва ли да се открие склад във всеки град? Или във всеки щат? Проучвал наемите, заплатите, клаузите в договорите на служителите. После се връщал в малката си стая в студентското градче на университета в Мериленд, страница след страница попълвал обемистата документация и поставял всякакви обозначения върху окачената на стената карта. Умът му изцяло бил зает с мисълта крачка по крачка да подготви разширението на предприятието, с надеждата един ден баща му да се гордее с него. Това щял да бъде неговият звезден миг: щял да надмине своя брат, уважавания инженер. Той и никой друг щял да осигури бъдещето на Голдманови.

Понякога Анита го придружавала — най-вече, когато баща ѝ вземал участие в демонстрациите. Заставала редом с него и се стараела той да не забележи отсъствието на Соул, който уж оставал по-назад или пък в първата редица заедно с организаторите. Когато привечер се събирали край автобуса, професор Хендрикс питал:

— Къде изчезнахте, Соул? Днес не ви видях.

— В навалицата, професор Хендрикс, в навалицата…

Тяхната активност достигнала своя връх през 1972 година, когато се насочила към всевъзможни каузи: аферата „Уотъргейт“, равенството на жените, проектът „Ханиуел“ срещу противопехотните мини. Това било добре за чичо Соул, тъй като разполагал с алиби, за да продължи проучванията си. Един уикенд били на демонстрация в Атланта, следващия — на събрание в защита на правата на чернокожите, седмица по-късно — на поход във Вашингтон. Соул бил на път да установи трайни отношения с партньори в най-известните университетски болници.

Голдманови били наясно, че големият им син пътува постоянно, но вярвали на официалната версия — че е станал заклет активист в защита на гражданските права. А и откъде можели да знаят истината?