Книга за Балтиморови

За вечеря Мария беше приготвила печено пиле. Докато се хранехме, никой от трима ни не продума. Накрая Хилел каза: „Заминавам утре. Връщам се в Медисън“. Чичо Соул кимна в знак на съгласие. Разбрах, че Голдманови от Балтимор са на път да се разпаднат. Само два месеца преди това Хилел и Уди си прекарваха чудесно в университета в Медисън, а леля Анита и чичо Соул все още бяха щастлива и преуспяла семейна двойка. Сега леля Анита беше мъртва, Уди го нямаше, а Хилел пазеше упорито мълчание. Що се отнася до чичо Соул, за него това бе начало на нов живот в „Оук Парк“. Той реши да приеме ролята на образцов вдовец: смел, примирен и силен.

Прекарах в Балтимор още една седмица и наблюдавах всекидневното представление на съседите, които идваха да му донесат храна и да му изкажат съболезнования. Гледах как пристигаха един след друг в дома на Балтиморови. Прегръщаха сърдечно чичо Соул, отправяха му съчувствени погледи и дълго стискаха ръката му. Освен това дочувах разговори в супермаркета, в химическото чистене, в „Деъри Шек“. Той бе рогоносецът, опозореният. Мъжът, чиято съпруга бе загинала, бягайки от дома на своя любовник, където била изненадана вечерта на Свети Валентин от полуосиновения си син. Сякаш всички бяха в течение на подробностите около смъртта на леля Анита. Всичко беше известно. Чувах подмятания, белязани от едва прикрито злорадство: „От друга страна, напълно си го заслужаваше“; „Няма дим без огън“; „Виждали сме го в ресторанта с онази жена“.

Разбрах, че в тази история е замесена и друга жена. Някаква Касандра от тенис клуба в „Оук Парк“.

Отидох в тенис клуба. Не се наложи да търся дълго: до входа имаше табло със снимки на учителите по тенис и една от тях беше на жена с привлекателно тяло, на име Касандра Дейвис. Направих се на разсеян и разпитах една от секретарките. Научих, че някак случайно тя е давала уроци на чичо и че някак случайно този ден беше болна. Взех адреса ѝ и реших да я посетя.

Както подозирах, Касандра изобщо не беше болна. Когаго разбра, че съм племенник на Соул Голдман, веднага ми хлопна вратата под носа. Продължих да чукам упорито и тя ми извика, без да отваря:

— Какво искаш от мен?

— Бих искал да разбера какво се е случило с моето семейство.

— Ако Соул реши да ти каже, нека сам го направи.

— Вие любовница ли сте му?

— Не. Веднъж излязохме на вечеря заедно, но нищо не се случи. Само че сега, когато жена му е мъртва, аз минавам за дежурната курва.

Все по-малко разбирах какво става. Едно беше сигурно: чичо Соул не споделяше с мен нищо. Нямах представа какво се е случило между Уди и Хилел, нито пък между чичо Соул и леля Анита. Накрая си тръгнах от Балтимор седмица след погребението на леля, без да получа отговор на всички тези въпроси. Сутринта на моето заминаване чичо Соул ме изпрати до колата.

— Ще се справиш ли? — запитах го аз и го прегърнах.

— Ще се справя.

Пуснах го, но той ме улови за раменете и каза:

— Марки, извърших нещо лошо. Затова леля ти ме напусна.

Излязох от „Оук Парк“, като оставих чичо Соул и Мария, сега вече единствените обитатели на къщата от най-прекрасните ми детски мечти, спрях на гробището и останах доста време. Не зная дали търсех лелиното ми присъствие, или се надявах да видя там Уди.

После поех към Монтклеър. Когато стигнах до нашата улица, почувствах как ме обзема спокойствие. Замъкът на Балтиморови бе рухнал, но къщата на Монтклеърови — малка, но солидна, гордо се издигаше пред мен.

Обадих се на Александра, за да ѝ съобщя, че съм се завърнал. Един час по-късно тя пристигна у моите родители. Позвъни и аз ѝ отворих. Когато я видях, изпитах такова облекчение, че всички потискани през последните дни чувства избиха и се разплаках. „Марки… — каза ми Александра, като ме прегърна. — Марки, толкова съжалявам.“

38

Ню Йорк

Лятото на 2011 г.

Събитията, свързани със смъртта на леля Анита, намериха отзвук девет години по-късно, през август 2011 година, когато чичо Соул ми се обади по телефона, за да ме помоли да присъствам на свалянето на неговото име от стадиона на университета в Медисън.

След като ме отпрати от своя дом през юни, се завърнах в Ню Йорк. Той живееше в „Коконът Гроув“ от пет години и това бе първото лято, когато не му отидох на гости във Флорида. По същото време у мен се зароди идеята да купя къща там; след като харесвах Флорида, би трябвало да имам свое кътче. Бих могъл да избера дом, където да работя на спокойствие, далеч от трескавата нюйоркска атмосфера, а освен това да бъда близо до моя чичо. До този момент бях смятал, че посещенията ми са му приятни, но вече си мислех, че той се нуждае от място, където да живее живота си, без някакъв племенник да му виси на главата. Ето защо напълно го разбирах.