Книга за Балтиморови

От друга страна, все пак бе странно, че толкова рядко ми се обажда. Това не беше типично за него. Винаги бяхме поддържали близки отношения, а след смъртта на леля Анита и след Драмата връзката помежду ни беше станала още по-силна. В продължение на пет години редовно бях слизал по източното крайбрежие, за да го извадя от усамотението му. Защо така внезапно бе разрушил мостовете между нас? Дали това нямаше нещо общо с Фейт, управителката на супермаркета, с която вероятно имаше сърдечна връзка? Може би моето присъствие го смущаваше? Дали не се боеше, че ще го хвана в изневяра, макар че неговата съпруга бе мъртва от девет години и той имаше пълното право да продължи напред?

Чичо ми наруши мълчанието два месеца по-късно, за да ме изпрати на стадиона в Медисън. На другия ден след свалянето на неговото име проведохме дълъг телефонен разговор, защото вече бях наясно, че Медисън е мястото, изиграло ключова роля във веригата събития, погубили Балтиморови. Цялото зло идваше от Медисън.

— Чичо Соул — запитах го аз по телефона, — какво се случи през онези години в Медисън? Защо финансира поддръжката на стадиона за цели десет години?

— Защото исках да видя моето име на него.

— Но защо? Това не ти е присъщо.

— Защо ми задаваш тези въпроси? Да не си решил да пишеш книга за мен?

— Може би.

Той избухна в смях.

— Всъщност заминаването на Хилел и Уди за Медисън беше началото на края. Като се започне с разбиването на моето семейство. Сам знаеш колко се обичахме с леля ти.

После ми описа в общи линии как отначало бил Голдман от Ню Джърси, но след запознанството с леля Анита се превърнал в Голдман от Балтимор. Разказа ми за тяхната първа среща в края на шейсетте години, когато следвал в университета в Мериленд. Професор Хендрикс, бащата на леля Анита, преподавал икономика и чичо Соул бил негов студент.

Двамата се разбирали чудесно и когато чичо Соул го помолил за помощ при изготвянето на някакъв проект, професор Хендрикс веднага се съгласил.

В дома на професора името на Соул често се споменавало и една вечер госпожа Хендрикс, майката на Анита, най-сетне запитала:

— Кой е този Соул, за когото непрекъснато говориш? Започвам да ревнувам…

— Това е моят студент Соул Голдман, скъпа. Евреин от Ню Джърси, чийто баща притежава компания за медицинско обзавеждане. Харесвам това момче и съм сигурен, че ще постигне много в живота.

Госпожа Хендрикс настояла да поканят Соул на вечеря и това станало седмица по-късно. Анита веднага била очарована от приветливия и изискан младеж.

Чувствата на Анита били споделени. Соул, който обикновено не се смущавал от нищо, в нейно присъствие си глътвал езика. Накрая все пак се осмелил да я покани да излязат заедно, а после още веднъж. Отново ходил на вечеря у семейство Хендрикс. Анита била поразена от впечатлението, което Соул прави на баща ѝ. Виждала с какво внимание се отнася той към него, с какво уважение се вслушва в думите му. Соул започнал да посещава баща ѝ и през уикендите за консултации във връзка с неговия проект, който, както сам обяснил, бил свързан с разширението на бащиното му предприятие.

За пръв път се целунали през един дъждовен ден. Той я изпращал с колата, когато над тях се излял същински порой. Наложило се да спрат малко преди да стигнат до дома на семейство Хендрикс. Капките шибали като камшици по купето и Соул предложил да изчакат. „Мисля, че скоро ще спре“, заявил самоуверено той. Няколко минути по-късно обаче дъждът още повече се усилил. Водата се стичала по предното стъкло и през него нищо не се виждало. Соул докоснал ръката на леля Анита, тя поела неговата и двамата се целунали.

От този момент нататък през следващите трийсет и пет години те се целували поне веднъж на ден.

Редом с лекциите по медицина Анита работела като продавачка в „Делфино“, моден магазин за вратовръзки във Вашингтон. Управителят бил голям мръсник. Понякога чичо Соул я навестявал, но не се задържал дълго и влизал само ако вътре няма клиенти. Въпреки това управителят непрекъснато натяквал на Анита и повтарял: „Не ви плащам, за да флиртувате тук“.

Само за да го дразни, чичо Соул започнал редовно да купува вратовръзки и по този начин оправдавал присъствието си. Влизал, преструвал се, че не познава Анита, казвал ѝ: „Добър ден, госпожице“, след което искал да пробва различни модели. Понякога бързо купувал поредната вратовръзка, но най-често дълго се колебаел. Пробвал отново и отново, правел по няколко пъти възела, извинявал се на Анита, че толкова се бави, а тя едва се сдържала да не се разсмее. Цялото това представление направо побърквало управителя, но той не смеел да се намеси, за да не осуети евентуалната продажба.