Книга за Балтиморови

На свой ред се отправих към къщата на Балтиморови и едва намерих къде да паркирам. Улицата беше задръстена от коли. Нямах никакво желание да влизам: първо, защото видът ми не беше като за пред хора — плувнал в пот и целият в кал. Но най-вече нямах никакво желание да виждам чичо Соул и Хилел, отчаяни и сами, заобиколени от хора, които дъвчат сладки и с пълни уста съчувствено им повтарят заучени фрази („Ще ви трябва време…“ „Винаги ще ви липсва…“ „Каква трагедия…“), а след това се втурват към студения бюфет, за да не изпуснат нещо.

Останах за момент в колата, съзерцавайки тънещата в покой улица, а в ума ми нахлуваха спомени. Неочаквано видях да се задава черно ферари с номер от щата Ню Йорк. Патрик имаше наглостта да дойде! Той спря до отсрещния тротоар, но не излезе и не ме забеляза. Слязох от колата и той веднага ме последва. Имаше съкрушен вид.

— Маркъс — каза ми той, — радвам се, че мога да видя човек, с когото…

Не го оставих да довърши.

— Махайте се оттук! — сопнах му се аз.

— Маркъс, почакай…

— Изчезвайте!

— Маркъс, ти не знаеш какво се случи всъщност. Позволи ми да ти обясня.

— Изчезвайте! — креснах. — Изчезвайте, нямате работа тук!

Привлечени от виковете ми, неколцина гости излязоха от къщата на Балтиморови. Видях как майка ми и чичо Соул тичат към нас. Не след дълго наоколо се събра малка тълпа любопитни с чаши в ръка, които на всяка цена искаха да видят как възмутеният племенник поставя на място любовника на своята леля. Прочетох укора в очите на мама, срещнах безпомощния поглед на чичо и изпитах страшен срам. Патрик направи опит да даде обяснение пред всички.

— Не е това, което си мислите! — повтори той, но думите му бяха посрещнати с всеобщо презрение.

Отчаян, той се качи в колата и потегли.

Всички се прибраха обратно в къщата и аз ги последвах. Хилел, все още блед като призрак, бе проследил сцената от стълбите. Когато минах край него, той ме погледна в очите и каза: „Трябваше да му разбиеш мутрата“.

Отидох в кухнята и седнах пред барплота. До мен Мария, плачейки, подреждаше платата с плодове, а сестрите филипинки сновяха с чинии в ръце. Никога преди къщата не ми се бе струвала толкова пуста.

*  *  *

Родителите ми останаха в Балтимор два дни след погребението, а после трябваше да се приберат в Монтклеър. Нямах никакво желание да се връщам в университета и затова се задържах в Балтимор още няколко дни.

Всяка вечер разговарях по телефона с Александра. Боях се да не ме изненада Хилел, затова под предлог, че трябва да изляза за покупки, вземах колата на чичо Соул и отивах в едно крайпътно заведение, едновременно близко и достатъчно отдалечено, за да не ме забележат. Паркирах, поръчвах чаша кафе, без да излизам от колата, отпусках облегалката и набирах нейния номер.

Гласът ѝ бе достатъчен, за да облекчи болката ми. Докато разговарях с нея, самочувствието ми се връщаше и се усещах по-силен.

— Марки, толкова искам да съм с теб.

— Зная.

— Как са Хилел и чичо ти?

— Не много добре. Видя ли се с баща си? Спомена ли ти за спречкването ни?

— Не се притеснявай, Марки. Наясно е с положението. В този момент нервите на всички са опънати.

— Не можа ли да свали някоя друга, а не точно леля ми?

— Марки, той твърди, че са били просто приятели.

— Уди ми каза, че масата била подредена за Свети Валентин.

— Анита искала да сподели с него нещо важно, свързано с чичо ти… Докога ще останеш в Балтимор? Липсваш ми…

— Не зная. При всички случаи до края на седмицата. И ти ми липсваш.

В къщата цареше странно спокойствие. Призракът на леля Анита бродеше сред нас. Чувството за нереалност беше дори по-силно от скръбта. Мария се суетеше безцелно. Чувах как се сърди сама на себе си („Госпожа Голдман ти беше заръчала да изпереш завесите“, „Госпожа Голдман ще бъде разочарована от тебе“). Хилел изобщо не продумваше. Повечето време прекарваше в стаята си, долепил лице до стъклото на прозореца. Накрая почти насила го накарах да се разходим заедно до „Деъри Шек“. Поръчахме си студено мляко и го изпихме прави. После тръгнахме обратно към дома на Балтиморови. Когато стигнахме до Уилоуик Роуд, Хилел неочаквано каза:

— За всичко отчасти съм виновен аз.

— За кое всичко? — учудих се аз.

— За смъртта на мама.

— Не говори такива неща… Било е злополука. Гадна злополука.

— Вината изцяло е в бандата на Голдманови.

Този път въобще не разбрах какво иска да каже.

— Знаеш ли, мисля, че трябва да се подкрепяме взаимно. Уди също е много зле.

— Така му се пада.

— Онзи ден го видях на гробището. Каза ми, че през въпросната вечер двамата сте се скарали…

Хилел се закова на място и ме погледна в очите.

— Смяташ ли, че моментът е подходящ да говорим за тези неща?

Понечих да кажа „да“, но не можех да издържа погледа му. Продължихме обратно в пълно мълчание.