Книга за Балтиморови

— Да. Нали сам ми казахте: спомените са в главата. Струва ми се, че имате право.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ Книга за Драмата (2002–2004)

37

Балтимор

18 февруари 2002 г.

Четири дни след злополуката погребахме леля Анита на гробището „Форест Лейн“. Имаше страшно много народ. Повечето от дошлите виждах за пръв път.

Най-отпред бяха чичо Соул с помръкнало лице и Хилел — блед, сякаш все още неосъзнал случилото се. Изглеждаше като призрак, с угаснал поглед и крив възел на вратовръзката. Говорех му, но той като че ли не ме чуваше. Докосвах го, но той сякаш не усещаше. Беше като упоен.

Гледах как спускат ковчега в земята и не вярвах на очите си. Струваше ми се, че това не е истина. Моята леля, любимата ми леля, не се намираше в този дървен ковчег, върху който хвърляхме бучки пръст. Очаквах всеки момент да се появи отнякъде и да се присъедини към нас. Искаше ми се да ме прегърне, както правеше преди, когато бях малък, а тя ме посрещаше на перона на гарата в Балтимор с думите: „Ти си моят любим племенник“. И тогава аз се изчервявах от щастие.

Леля Анита загинала на място. Камионетката, която я блъснала, така и не спряла. Никой нищо не видял. Поне не и достатъчно, за да даде на полицията някаква улика. След удара Уди се втурнал към нея, опитал се да я свести, но тя вече била мъртва. Когато разбрал това, той се разридал и я притиснал до себе си. Патрик стоял на тротоара като вкаменен.

Сред опечалените край гроба ги нямаше Патрик и Александра. Патрик — заради случилото се през фаталната вечер, а Александра, за да избегне скандала, който присъствието на някой от семейство Невил би предизвикало.

Уди ни наблюдаваше отдалеч, скрит зад едно дърво. Отначало помислих, че изобщо не е дошъл. Сутринта го потърсих, но телефонът му беше изключен. Забелязах фигурата му едва към края на церемонията. Дори отдалеч бих могъл да го позная. Когато всички се отправиха към паркинга, за да потеглят към къщата в „Оук Парк“ за помена, аз дискретно се отделих и поех към другия край на гробището. Уди видя, че се отправям към него, и се опита да избяга. Хукнах подире му. Той се затича още по-бързо и бях принуден да го гоня с все сили между гробовете, като се хлъзгах в калта. Все пак успях да го настигна. Опитах се да го хвана за ръката, но тъкмо в този момент загубих равновесие и го повлякох със себе си. Двамата паднахме и се търкулнахме по мръсната влажна трева.

Той опита да се отскубне. Макар да беше много по-силен от мен, го притиснах и го сграбчих за яката на сакото.

— Мамка му, Уди! — креснах аз. — Престани с твоите глупости! Къде изчезна? От три дни се мъча да се свържа с теб по телефона. Защо не отговаряш? Помислих, че си умрял!

— По-добре да бях умрял!

— Защо говориш глупости?

— Защото аз я убих!

— Не си я убил! Било е злополука.

— Маркъс, остави ме, моля те!

— Уди, какво се случи през онази вечер? Защо си отишъл у Патрик?

— Трябваше да поговоря с някого, а само на него можех да се доверя. Когато влязох в апартамента му, видях, че има среща за Свети Валентин. Имаше цветя, шампанско. Настоя да остана за малко. Разбрах, че гостенката му се е скрила в спалнята и чака да си тръгна. Отначало дори ми се стори забавно. После обаче познах сакото, метнато на фотьойла в хола. Гостенката му беше леля Анита.

Не повярвах на ушите си. Значи, слухът, който се носеше в „Оук Парк“, е бил верен. Заради Патрик леля Анита бе напуснала чичо Соул.

— Само че какво те накара да отидеш у Патрик в единайсет вечерта? Чувствам, че не ми казваш всичко.

— Скарах се с Хилел. Едва не се сбихме.

Не можех да си представя Уди и Хилел да се карат, а още по-малко да се бият.

— И за какво се скарахте? — запитах аз.

— За нищо, Маркъс. Сега ме остави на мира. Не искам да виждам никого.

— Не, няма да те оставя. Защо не ми се обади? Защо твърдиш, че си можел да споделиш само с Патрик? Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.

— Да разчитам на теб? Така ли? Нещата отдавна се промениха, Маркъс. Бяхме си дали обещание в Хемптънс. Спомняш ли си? Никой от нас не трябваше да търси близостта на Александра. Ти наруши обещанието и ни предаде. Избра си момичето от бандата. Сигурно през онази вечер сте спали заедно. Всеки път, когато я чукаш, всеки път, когато я докосваш, ти ни предаваш, Маркъс.

Престорих се, че не съм го чул.

— Няма да те оставя, Уди.

Той реши да се отърве от мен. Бързо стисна гърлото ми, така че спрях да дишам. Залитнах, той се отскубна, изправи се, а аз се закашлях и паднах върху тревата.

— Забрави за мен, Маркъс. Все едно че не съществувам.

Побягна, аз се опитах да го настигна, но той успя да се качи в кола с регистрация от щата Кънектикът и изчезна. Видях, че на волана е Колийн.