Книга за Балтиморови

Занемях от изненада. Стаята за гости, която тайно бях нарекъл бърлогата, защото с времето бях трупал там всякакви непотребни вещи, които не знаех дали да запазя, или да изхвърля, сега бе напълно преобразена. Родителите ми я бяха разчистили и изцяло променили: нови завеси, нов мокет, голям библиотечен шкаф до една от стените. До прозореца бе поставено бюрото, използвано от дядо по времето, когато е бил начело на компанията, дълго време съхранявано на склад. „Добре дошъл в твоя кабинет — каза мама и ме целуна. — Тук може да пишеш на спокойствие.“ Именно на това бюро написах романа, посветен на моите братовчеди — „Г като Голдстийн“, книгата за тяхната погубена съдба, книгата, която започнах едва след Драмата. Дълго време твърдях, че работата над нея е продължила четири години. Ала онези, които биха се заели да проследят хронологията, ще открият в нея празнота от две години, която ми спестяваше необходимостта да обяснявам какво съм правил от лятото на 2002 година до деня на Драмата, 24 ноември 2004 година.

39

Есента на 2002 г.

След смъртта на леля Анита Александра бе тази, която ме спаси.

Присъствието ѝ ми носеше утеха и спокойствие, тя бе за мен здравата връзка с живота. В момента, когато завършвах следването си, тя от две години напразно се опитваше да пробие с помощта на своя продуцент. Запита ме какво да прави по-нататък и аз ѝ обясних, че според мен има два града, които биха могли да се превърнат в отправна точка на нейната музикална кариера: Ню Йорк и Нешвил, Тенеси.

— Но аз не познавам никого в Нешвил? — отбеляза тя.

— Нито пък аз — отвърнах.

— Ами тогава да вървим там!

И така двамата потеглихме за Нешвил.

Една сутрин тя пристигна у моите родители в Монтклеър. Позвъни, майка ми отвори вратата, лицето ѝ грейна и тя възкликна радостно:

— Александра!

— Добър ден, госпожо Голдман.

— Значи, тръгвате на пътешествие?

— Да, госпожо Голдман. Много съм доволна, че Марки ще дойде с мен.

Мисля си, че родителите ми бяха очаровани от моето заминаване. Дълго време Балтиморови бяха заемали важно място в живота ми и беше крайно време да поема по свой път.

Майка ми си въобразяваше, че това не е нищо повече от младежка лудория. Че тя ще продължи не повече от месец-два, а после ние ще се завърнем изморени и помъдрели. Изобщо нямаше представа какво ще се случи в Тенеси.

Малко преди да напуснем Ню Джърси, Александра ме запита в колата:

— Марки, нали не ти е мъчно, че няма да можеш скоро да се възползваш от новия си работен кабинет?

— Никак. Рано или късно ще се захвана да пиша този роман. А и освен това нямам намерение цял живот да си остана един от Монтклеърови.

Тя се усмихна.

— И какъв ще станеш? Може би един от Балтиморови?

— Всъщност смятам да стана чисто и просто Маркъс Голдман.

Така за мен започна един вълшебен живот, който щеше да продължи две години и да издигне Александра на върха на славата. Освен това за пръв път аз и Александра заживяхме като двойка: тя получаваше неголяма месечна издръжка от семеен фонд, учреден от баща ѝ. Аз пък разполагах с наследените от дядо пари. Наехме малък апартамент, който се превърна в нашия първи дом, където тя композираше песни, а аз работех на кухненската маса върху моя първи роман.

Изобщо не се питахме дали не е твърде рано за подобна връзка. Дали тя ще издържи превратностите, свързани с началото на една музикална кариера. Бяхме поели сериозен риск и всичко би могло да свърши зле. Ала близостта помежду ни се оказа по-силна от всичко. Изглежда, нищо не бе в състояние да я накърни.

Беше ни доста тясно и вече мечтаехме как един ден ще се настаним в просторен апартамент в Уест Вилидж с огромна тераса, потънала в цветя. Тя щеше да бъде известна певица, а аз преуспял писател.

Насърчавах Александра да направи равносметка на двете години под ръководството на нюйоркския продуцент. Според мен тя трябваше да твори, следвайки сърцето си. Останалото беше без значение.

Написа нова серия песни, които аз харесах. Отново се завръщаше към своя стил. Накарах я да преработи някои от старите си композиции. През това време тя проверяваше реакциите на публиката, като при всяка възможност излизаше по сцените на баровете в Нешвил. Сред тях особено важен беше „Найтингейл“, защото често го посещаваха продуценти на лов за млади таланти. Пееше там всяка седмица с надеждата, че ще я забележат.

Дните минаваха бавно. Вечер след нейните изпълнения в заведенията отивахме в любимата ни закусвалня, която работеше денонощно, и се строполявахме на някоя пейка. Бяхме изморени, гладни, но щастливи. Поръчвахме си огромни хамбургери и след като приключехме с тях, оставахме там още известно време. Беше ни хубаво. Тя казваше: „Марки, разкажи ми какви ще станем един ден…“.

И аз ѝ описвах какви ще станем.

Описвах бъдещия успех на песните ѝ, турнетата с предварително разпродадените билети, препълнените стадиони, тълпите, които се стичат, за да я чуят. Докато говорех, вече я виждах на сцената, чувах овациите на публиката.