Книга за Балтиморови

През пролетта на 1973-та чичо Соул вече бил решил да разкрие пред баща си онова, което бил извършил за благото на компанията. А то не било малко: разполагал с партньори, готови веднага да подпишат договор, с потенциални доверени сътрудници и със списък на складове за наемане. Тъкмо тогава се състояла въпросната демонстрация в Атланта, сред чиито организатори бил и професор Хендрикс. Този път Соул и Анита застанали до него в първата редица. Това нямало да има кой знае какви последици, ако не била снимката върху корицата на „Тайм“. Тя станала причина за жестокото скарване между Макс Голдман и неговия син. После двамата не си проговорили цели дванайсет години. Соул лесно можел да обясни всичко на баща си, но не бил в състояние да преглътне своята гордост.

Прекъснах по телефона чичо Соул, за да го запитам:

— Значи, ти изобщо не си бил активист?

— Нито за миг. Просто се опитвах да осъществя по-нататъшното развитие на „Голдман и Сие“, за да спечеля уважението на баща ми. Единственото ми желание беше той да се гордее с мен. Почувствах се толкова унизен, толкова обиден… Той искаше всичко да става по неговия начин. И виж докъде стигна.

След скарването чичо Соул решил да поеме по нов път. Леля Анита записала медицина, а той избрал правото.

Не след дълго двамата се оженили. Макс Голдман не присъствал на сватбата им.

Соул започнал работа в щатския съд в Мериленд. Когато Анита постъпила в болница „Джонс Хопкинс“, се преместили в Балтимор. Соул специализирал търговско право и не след дълго станал известен и заможен адвокат. Същевременно направил инвестиции, които се оказали изключително успешни.

Били изключително щастливи заедно. Всяка седмица ходели на кино, мързелували в неделя. Когато Анита не била на смяна, минавала през кантората да го вземе и отивали да обядват. Щом видела, че е прекалено зает с някой заплетен случай или с преглед на документи, отивала сама в близкия италиански ресторант „Стела“. Поръчвала спагети и тирамису за вкъщи и ги оставяла на секретарката на Соул с думите: „Кажете му, че е минал един ангел“.

С годините „Стела“ станал техният любим ресторант в Балтимор. Сприятелили се със собственика Никола, на когото чичо Соул давал от време на време юридически консултации. По-късно аз, Уди и Хилел също опознахме този ресторант, защото чичо и леля често ни водеха там.

През първите години след установяването им в Балтимор щастието им било помрачено единствено от това, че нямали деца. Не можели да намерят обяснение: лекарите твърдели, че и двамата са напълно здрави. Най-сетне на седмата година от брака им Анита забременяла и така Хилел стана част от нашия живот. Дали това очакване било резултат от каприз на природата, или пък лукаво намигване от страна на живота, за да може аз и Хилел да се родим само с няколко месеца разлика?

Запитах чичо по телефона:

— Каква е връзката между това, което ми разказа, и Медисън?

— Децата, Маркъс. Децата.

*  *  *

Февруари — Май 2002 г.

През трите месеца, последвали смъртта на леля Анита, двамата с Хилел завършихме образованието си в университета.

Уди окончателно се бе отказал от следването. Смазан от чувството за вина, той намери убежище при Колийн в Медисън. Тя с огромно търпение се грижеше за него. Денем той ѝ помагаше на бензиностанцията, а вечер миеше съдове в един китайски ресторант, за да изкара малко пари. С изключение на пазаруването в супермаркета, прекарваше времето на тези две места. Не искаше да вижда Хилел. Двамата вече не си говореха.

След като се дипломирах, се заех да пиша първия си роман. За мен това бе началото на трагичен и същевременно чудесен период, който приключи през 2006 година с излизането на „Г като Голдстийн“, който превърна хлапето от Монтклеър, летовника от Хемптънс, в изгряваща звезда върху небосклона на американската литература.

Ако някой ден отидете на гости у моите родители в Монтклеър, мама непременно ще ви покаже „стаята“. От години я пази непокътната. Напразно я моля да я използва за нещо по-полезно, но тя не иска и да чуе. Нарича я „музей на Марки“. Ако се отбиете у тях, на всяка цена ще ви накара да я разгледате. Ще отвори вратата с думите: „Вижте, тук Маркъс пишеше“. Изобщо нямаше да ми мине през ум отново да заживея у моите родители, ако мама не ми бе съобщила, че е преобзавела стаята за гости.

— Марки, затвори очи и ела с мен — каза ми тя един ден след завръщането ми от университета.

Послушах я и се оставих да ме отведе до прага на стаята. Баща ми бе обзет от същата радостна възбуда.

— Не отваряй още очи — заповяда ми тя, когато видя, че клепките ми трептят.

Засмях се. Накрая я чух да казва:

— Хайде, може да гледаш!