Книга за Балтиморови

Влюбил се бях във Флорида, защото тя ми бе върнала моя чичо Соул. Смъртта на леля Анита през 2002-ра и Драмата през 2004-та бяха достатъчно основание за депресията, в която бе изпаднал. Преместването в „Коконът Гроув“ през 2006-а обаче го бе преобразило. Във Флорида пак бе станал моят любим чичо. В продължение на пет години бях живял с радостта, че той е същият като преди.

И ето че отново чувствах как връзката между нас се губи. Той пак премълчаваше нещо. Криеше някаква тайна, но каква? Дали не бе свързана със стадиона в Медисън? Веднъж настоях по телефона и накрая той ми каза:

— Значи, искаш да знаеш защо финансирах поддръжката на стадиона в Медисън?

— Много бих искал.

— Заради Патрик Невил.

— Патрик Невил? Че какво общо има той?

Заминаването на Уди и Хилел в университета бе променило битието на чичо Соул и леля Анита по неподозиран за мен начин. Години наред децата бяха придавали смисъл на живота им в Балтимор. Всичко бе съсредоточено около тях: училищните такси, ваканциите, извънкласните занимания. Ежедневието бе организирано в зависимост от техните нужди. Тренировките по футбол, излетите, проблемите в училище. Години наред чичо Соул и леля Анита бяха живели за тях и чрез тях.

Колелото обаче се бе завъртяло: на трийсет години чичо Соул и леля Анита са имали пред себе си цял един живот. Беше се родил Хилел, бяха купили огромната къща. Но ето че двайсет години се бяха изтърколили някак неусетно. Сякаш за миг Хилел, тъй очакваният и желан техен син, бе пораснал и заминал за университета.

Един ден през 1998 година обаче Хилел и Уди се качват в колата, подарена им от чичо Соул, и напускат „Оук Парк“ на път за Медисън. Пълният дотогава дом изведнъж опустява.

Няма училище, няма уроци, футбол, няма ги ежедневните грижи. Къщата вече е тъй празна, че гласовете отекват в нея. Няма я привичната глъчка, сякаш душата на този дом си е отишла.

Леля Анита се старае да готви за своя съпруг. Въпреки тежките дежурства в болницата намира време да му приготвя отбрани и сложни ястия. Ала на масата двамата се хранят мълчаливо. Преди разговорът е вървял от само себе си: Хилел, Уди, училището, домашните, футболът. Сега цари тягостна тишина.

Канят гости, посещават благотворителни вечери: присъствието на всеки страничен прогонва скуката. Беседите текат по-лесно. Ала на връщане у дома в колата двамата отново не продумват. Понякога говорят за някой познат, но никога за себе си. Били са до такава степен обсебени от децата, че не са си давали сметка до каква степен нямат какво да си кажат.

Двамата се затварят в себе си. Оживяват се само когато се срещат с Уди и Хилел. Любимото им занимание е да ги посещават в университета. Завръщането на децата у дома ги изпълва с радост. Къщата отново е в плен на весела възбуда, трябва да се пазарува за четирима. После те си отиват и на тяхно място се възцарява тишината.

Постепенно не само къщата в Балтимор изгубила своята хармония, но и целият житейски стереотип на леля Анита и чичо Соул. Всичко било различно. Опитвали се да правят същото, каквото правели преди: Хемптънс, „Буепависта“, Уислър. Ала без Хилел и Уди от тези преди щастливи места вече лъхала скука.

На всичко отгоре студентският живот постепенно обсебил Хилел и Уди. Чичо и леля имали усещането, че ги губят. Сега момчетата били погълнати от учението, футбола, университетския вестник и имали все по-малко време за своите родители. Освен това по време на редките им срещи твърде често говорели само за Патрик Невил.

За чичо ми това бил страшен удар.

Започнал да се чувства не толкова важен, не толкова незаменим. Той, главата на семейството, водачът, мъдрецът, всемогъщият, все повече губел позиции. Над Хилел и Уди витаела сянката на Патрик Невил. В опустелия „Оук Парк“ чичо Соул усещал как мястото му до Уди и Хилел постепенно бива заето от Патрик.

При всяко завръщане в Балтимор Хилел и Уди непрекъснато разправяли какъв страхотен човек е Патрик, а когато чичо и леля ходели в Медисън за мачовете на „Титаните“, виждали с очите си колко близки са станали двете им деца с Патрик. Братовчедите ми открили нов образец за подражание — по-красив, по-силен и по-богат.

Всеки път, когато станело дума за Патрик, чичо Соул мърморел: „Какво толкова му е изключителното на този Невил?“. Когато Уди и Хилел имали нужда от помощ, вече се обръщали към Патрик. Щом излязъл на дневен ред въпросът за избора на футболна кариера, отново пръв имал думата Патрик. „Защо непрекъснато и за всичко питат него? — сърдел се чичо Соул. — Значи, ние вече не сме толкова важни за тях? Може би не сме достатъчно добри? И какво повече от мен притежава този проклет Невил от Ню Йорк?“