Книга за Балтиморови

Минава година, после втора. Чичо Соул все повече затъва. Неговото собствено битие в Балтимор вече не му е достатъчно. Иска някой отново да се възхищава от него. Престава да мисли за леля Анита, мисли само за себе си. От време на време прескачат за ден-два до „Буенависта“ в опит да стъпят на краката си, но вече нищо не е същото. Липсват му синовете, които да го обичат, липсва му племенникът Маркъс, който да се прехласва от лукса на неговия апартамент.

Леля Анита често му повтаря, че се чувства щастлива, откакто са останали само двамата, защото могат отново да се посветят на себе си. Ала подобно спокойствие не е по сърце на чичо Соул. Накрая тя му казва: „Соул, започва да ми е скучно с теб. Кажи ми, че още ме обичаш. Кажи ми онова, което ми повтаряше преди трийсет години“. Чичо Соул ѝ отговаря: „Скъпа, ако ти е толкова скучно, нека си вземем куче“.

Той не забелязва тревогата, обзела жена му: тя вижда в огледалото, че е остаряла. Започва да се пита дали я пренебрегва, защото е обсебен от Патрик Невил, или защото тя вече не го привлича. Гледа в Медисън млади двайсетгодишни момичета с изваяни тела и вирнати гърди, долавя, че будят у него желание. Дори се консултира с пластичен хирург и го моли да ѝ помогне. Моли го да повдигне гърдите ѝ, да заличи бръчките ѝ, да стегне задника ѝ.

Обзема я отчаяние. Съпругът ѝ се чувства пренебрегнат и на свой ред я пренебрегва. Ще ѝ се да го помоли да не отвръща поглед от нея само защото е остаряла. Ще ѝ се той да я утеши, че нищо не е изгубено. Ще ѝ се да я обича както преди, поне още веднъж. Ще ѝ се да може да пробуди желанието му. Да я обладае, както е правил преди. Както в нейната стаичка в общежитието на университета в Мериленд, както в „Буенависта“, в Хемптънс, както през първата им брачна нощ. Както в нощта, когато зачена Хилел, както на селския път, върху задната седалка на стария олдсмобил. Както безброй пъти през горещите нощи на терасата в Балтимор.

Ала Соул вече няма време за нея. Той няма желание да възстанови предишната връзка между тях, няма желание да си спомни миналото. Иска ново начало. Със и без повод излиза да тича из квартала.

— Никога преди не си тичал — казва му леля Анита.

— Е, сега вече го правя.

Престава да обръща внимание на храната, която тя му носи на обяд от „Стела“. Не желае нито спагети, нито пица, а предпочита салати без сос и плодове. В стаята за гости е донесъл гири, поставил е огледало за цял ръст. През свободното си време прави упражнения. Започва да отслабва, да се грижи за външния си вид, сменя парфюма си, купува си нови дрехи. Клиентите му го задържат до късно вечер. А тя го чака.

„Прощавай, имах служебна вечеря.“ „Съжалявам, но трябва да замина в командировка тук или там.“ „Корабните компании като никога се нуждаят от мен.“ И често се завръща в отлично настроение.

А тя се старае да му се хареса и прави всичко, за да го постигне. Облича съблазнителна рокля, подрежда красиво масата, пали свещи: още щом прекрачи прага, ще се хвърли на шията му и ще го целуне. Дълго чака. Достатъчно дълго, за да ѝ стане ясно, че съпругът ѝ няма да се прибере за вечеря. Накрая той се обажда по телефона и смутено обяснява, че ще закъснее.

А тя се старае да му се хареса и прави всичко, за да го постигне. Започва да ходи на гимнастика, сменя гардероба си. Купува си къси дантелени нощници и му предлага да играят някогашната игра: тя бавно да се съблече пред него. Той отвръща: „Не тази вечер, благодаря ти все пак“. И я подминава, макар че тя стои гола пред него.

Коя е тя? Просто една остаряла жена.

Старае се да му се хареса и прави всичко, за да го постигне. Но той дори не я поглежда.

Отново е същият трийсетгодишен Соул: танцува, тананика си, шегува се.

Отново е същият Соул, когото тя толкова е обичала. Но той вече не обича нея.

Жената, която обича, се нарича Касандра — учителка по тенис в клуба в „Оук Парк“. Тя е красива и е наполовина на годините на леля Анита. Ала онова, което чичо Соул най-много харесва у нея, е, че когато той говори, очите ѝ блестят от възхищение. Тя го гледа така, както навремето са го гледали Хилел и Уди. Присъствието на Касандра е доказателство, че той все още може да впечатлява: описва ѝ гениалния удар на борсата, който е направил навремето, аферата „Доминик Пернел“ и своите юридически подвизи.

Леля Анита попада на съобщения от Касандра, вижда я как носи на чичо Соул на работното му място купички със салата и биозеленчуци. Веднъж след работа той излиза под предлог, че отива на вечеря с клиенти. Когато се прибира, леля Анита го очаква и долавя по кожата му нейната миризма. Казва му:

— Соул, имам намерение да те напусна.

— Да ме напуснеш ли? Защо?

— Защото ми изневеряваш.

— Не ти изневерявам.

— Ами Касандра?

— Когато съм с нея, не мамя теб, а собствената си тъга.

Никой не подозирал колко страда чичо Соул от привързаността на Уди и Хилел към Патрик Невил през годините, прекарани от тях в Медисън.