Книга за Балтиморови

24 октомври 2004 г.

Утре Уди ще влезе в затвора. Ще прекара там следващите пет години от живота си.

Докато пътувам от балтиморското летище към „Оук Парк“, квартала на неговото детство, за да бъдем заедно през последния му ден на свобода, вече си го представям пред високата желязна ограда на затвора в Чешър, Кънектикът. Представям си как влиза, как го събличат и претърсват. Представям си как облича затворническата униформа и го отвеждат към килията. Чувам вратата да се затръшва зад гърба му. Върви с двама пазачи отстрани и носи в ръце одеялото и чаршафите. Минава покрай други затворници, които го измерват с поглед.

Утре Уди ще влезе в затвора.

Александра дойде с мен. Седи в колата и ме гледа съсредоточено. Вижда, че съм потънал в мисли. В прилив на нежност вдига ръка и ме гали по косата.

Когато стигаме до „Оук Парк“, намалявам скоростта, бавно прекосяваме квартала, където аз, Уди и Хилел преживяхме толкова щастливи мигове. Разминаваме се с патрулната кола и аз приветствам охранителя с тайния знак. После поемам по Уилоуик Роуд и спирам пред къщата на Балтиморови. Уди и Хилел, двамата ми братовчеди, двамата ми братя, седят на стълбите отпред. Хилел държи в ръка снимка, в която са вперили очи. Това е снимката на нас четиримата, направена преди девет години, в деня, когато Александра си тръгна. Хилел ни забелязва и прибира снимката между страниците на книгата, оставена до него. Стават и идват да ни посрещнат. Дълго се прегръщаме.

Остава месец до Драмата, но никой от нас все още не знае това.

Уди нямаше право да идва в Балтимор. До влизането му в затвора правосъдието изискваше да не напуска границите на Кънектикът. Той обаче смяташе, че ако не можеше да прекара последния си ден на свобода, където желае, все едно вече е в затвора.

За да не го открият чрез летищния контрол, се отказа да пътува със самолет. Хилел отиде да го вземе с колата и двамата потеглиха през нощта. За последен път щяха да посрещнат заедно изгрева на слънцето, да закусят обилно с палачинки с кленов сироп, бъркани яйца и картофи, след което Хилел щеше да го откара до затвора.

Денят се очертаваше да бъде прекрасен. Есента беше обагрила „Оук Парк“ в червено и жълто.

Прекарахме утрото на стълбите пред къщата, радвайки се на хубавото време. Чичо Соул ни донесе кафе и бухти. На обяд купи хамбургери от един от любимите ресторанти на Хилел. Петимата обядвахме заедно на открито.

Уди изглеждаше спокоен. Разговаряхме за всичко, с изключение на затвора. Александра разказа, че обиколката ѝ продължава да дава плодове: радиостанциите пускали все по-често нейни песни и албумът вървял добре. Вече били продадени около десет хиляди диска. Всяка седмица тя се изкачваше все по-нагоре в класациите.

— Спомням си как преди десет години ни устройваше в твоята стая същински концерти — усмихна се Хилел. — А ето те днес на крачка от успеха!

Той взе книгата и извади от нея снимката с нас четиримата. Припомнихме си годините на детството и дружно се засмяхме.

След обеда аз, Хилел и Уди тръгнахме да се поразходим из „Оук Парк“. Под предлог, че ще помогне на чичо Соул да почисти, Александра остана, за да можем тримата да си поговорим на спокойствие.

Поехме по тихите улици. Бригада градинари почистваха алеите от падналите листа и това ни напомни времето, когато работехме със Скункс.

— Биваше си я бандата на Голдманови — каза Уди.

— И сега си я бива — отвърнах аз. — Нищо не се е променило. Бандата е безсмъртна.

— Затворът променя всичко.

— Нищо подобно — възразих. — Непрекъснато ще ти идваме на свиждане. Чичо Соул сигурно ще успее да намали присъдата. Скоро ще излезеш и ние ще те очакваме.

Хилел кимна в подкрепа на думите ми.

Обиколихме квартала и се отправихме обратно към къщата на Балтиморови. Отново седнахме на стъпалата. Неочаквано Уди заяви, че се е разделил с Колийн. Не искал да я кара да чака пет години, през които ще се срещат само в стаята за свиждания. Неволно си помислих, че постъпва така, защото всъщност не я обича истински. С нея просто се бе чувствал по-малко самотен, но никога я бе обичал така, както обичаше Александра. Реших, че е време да поговоря за нея.

— Съжалявам, че ви предадох, като започнах връзка с Александра — казах на моите братовчеди.

— Никого не си предал — успокои ме Хилел.

— Бандата на Голдманови е безсмъртна — добави Уди.

— Когато Уди излезе, тримата ще предприемем пътешествие. Дълго пътешествие заедно. Може дори да наемем къща в Хемптънс и да прекараме там цялото лято. После всяко лято може да наемаме къща там.

Уди се усмихна тъжно.

— Маркъс, трябва да поговоря с теб за нещо.

В този момент чичо Соул отвори вратата и ни прекъсна.

— А, вече сте тук — каза той. — Мисля за вечеря да изпечем стекове. Как ви се струва? Сега ще отида да напазарувам.

Предложихме на чичо Соул да го придружим и Уди ми прошепна на ухото, че по-късно ще поговорим спокойно.

Всички отидохме в супермаркета на „Оук Парк“. Поразвеселихме се, като си припомнихме времето, когато пазарувахме с леля Анита и тя пълнеше количката с всичко, което си харесахме.