Книга за Балтиморови

Двамата тичешком изкачиха стълбите на мазето. В това време Люк спря колата пред къщата. Втурна се вътре и се озова лице в лице с Уди и Колийн, които се канеха да излязат през задната врата.

— Бягай! — викна Уди на Колийн и се хвърли върху Люк, който му нанесе удар с юмрук и лакът в лицето. Уди падна и Люк започна да го рита в корема. Колийн се обърна. Беше стигнала до вратата, но не можеше да остави своя приятел. Грабна от кухнята един нож и извика заплашително:

— Престани веднага!

— Или какво? — изкиска се Люк. — Ще ме убиеш ли?

Направи крачка към нея, но тя не отстъпи. С бързо движение хвана ръката ѝ и я изви. Колийн изпусна ножа и изпищя от болка. Бившият ѝ мъж я сграбчи за косите и удари главата ѝ в стената.

Уди опита да се изправи, но Люк изтръгна една лампа от контакта и я хвърли в лицето му. После вдигна близката масичка и започна да го налага с нея. Обърна се към Колийн, дръпна я за блузата и продължи да я бие.

— Ще те отуча веднъж завинаги да се подиграваш с мен! — кресна ѝ той.

Удряше я, но не снемаше поглед от Уди. Той с последни сили се изправи, хвърли се към Люк и успя да го улучи с юмрук в лицето. Люк го сграбчи и се опита да го събори върху ниската масичка, но Уди се вкопчи в него и двамата се стовариха на пода. Започна ожесточена борба. Накрая Люк успя да хване Уди за гърлото и стисна с всички сили.

Дишането на Уди спря. Като през мъгла видя проснатата на пода Колийн, цялата в кръв. Нямаше избор. Успя да бръкне с ръка зад гърба си, извади от колана на панталона си пистолета. Притисна дулото в корема на Люк и натисна спусъка.

Проехтя изстрел.

42

Юли 2004 г.

През нощта, когато Люк бе убит, Медисън не заспа.

Жителите се трупаха край заградителната лента в опит да видят какво точно се е случило. Улицата беше озарена от сигналните лампи на полицейските коли. От Ню Канаан бяха пристигнали служители от криминалния отдел на щатската полиция на Кънектикът, за да поемат следствието.

Уди бе арестуван и откаран в управлението на щатската полиция в Ню Канаан. Имаше право на един телефонен разговор и той се обади на чичо Соул.

Соул позвъни на свой колега, адвокат в Ню Канаан, и веднага се отправи натам, придружен от Хилел. Пристигнаха в един след полунощ и успяха да разговарят с Уди. Тъй като имаше повърхностни рани, той беше получил първа помощ от санитарите в полицейското управление. Колийн се намираше в болницата. Беше сериозно пострадала.

Уди, все още зашеметен, описа подробно случилото се в дома на Люк.

— Нямах избор — обясни той. — Щеше да убие и двама ни.

— Не се тревожи — успокои го чичо Соул. — Бил си в състояние на неизбежна отбрана. Скоро ще те изкараме оттук.

Двамата с Хилел се настаниха за нощта в хотел в Ню Канаан. На другия ден Уди трябваше да се яви пред съдията. Предвид обстоятелствата бе освободен срещу гаранция от 100 000 долара, които Соул плати веднага. Делото беше насрочено за 15 октомври.

Научих за събитията от Хилел и веднага заминах за Кънектикът. Уди нямаше право да напуска щата. След случилото се не можеше и да остане в Медисън.

Двамата с Хилел му намерихме спокойно жилище в близко градче, където Колийн се присъедини към него след излизането си от болницата.

*  *  *

Двата месеца и половина до делото на Уди минаха бързо.

Ние с Хилел се редувахме да му правим компания. Не биваше да го оставяме сам. За щастие, там беше и Колийн, която го обграждаше със своята нежност. Предугаждаше всичките му желания. Грижеше се за него. Беше неговият спасителен пояс.

Ала единственият човек, който истински можеше да му повлияе, бе Александра. Разбрах това, когато тя на свой ред дойде да го види в Кънектикът.

С нас Уди през повечето време мълчеше. Отговаряше от любезност, опитваше се да се държи учтиво. Когато почувстваше нужда да остане сам, излизаше да потича. Ако Александра беше с него обаче, ставаше далеч по-словоохотлив. Изглеждаше съвсем различно.

Осъзнах, че е влюбен в нея. Също като мен, още от мига, когато я видяхме за първи път през 1994 година. Обичаше я страстно. Присъствието ѝ му действаше така, както и на мен. Понякога двамата подхващаха безконечни разговори. На няколко пъти се усамотяваха за часове на малката дървена тераса пред къщата.

Аз обикалях наоколо, сядах на тревата встрани, където не можеха да ме видят. Слушах ги. Той разтваряше пред нея сърцето си, както не го бе правил пред никого другиго.

— Не е като при леля Анита — обясни ѝ той. — Не изпитвам нищо към Люк. Не съм тъжен и нямам угризения.

— Било е законна самоотбрана, Уди — каза Александра.

Той обаче не беше убеден.

— Винаги съм бил склонен към насилие. Откакто се помня, по най-малкия повод започвам да размахвам юмруци. Така се и запознах с Балтиморови. Покрай едно сбиване. И по същата причина ще се разделя с тях.

— Защо да се разделяш? Защо говориш така?

— Мисля, че ще ме осъдят. Струва ми се, че това е краят.

— Уди, моля те, не говори така.

Тя хващаше лицето му, вперваше очи в неговите и му казваше: „Удроу Фин, забранявам ти да говориш такива неща“.