Книга за Балтиморови

Останали им бяха само хиляда долара, които Хилел бе скрил във вътрешния джоб на якето си. Първата нощ прекараха в колата на една отбивка край пътя.

На другия ден се отправиха на север. Планът им беше пропаднал. Без пари не биха могли да стигнат далече. Малкото, което им беше останало, постепенно отиваше за бензин. Уди бе готов да извърши грабеж, го Хилел го спря. Трябваше да си намерят някаква работа. Независимо къде. Но преди всичко не биваше да се разкриват.

Нощта на 20 срещу 21 ноември прекараха на един паркинг в Монтана. Към три часа сутринта ги събуди чукане по стъклото и ослепителна светлина. Отвън имаше полицай.

Хилел заповяда на Уди да запази спокойствие и свали стъклото.

— Нямате право да нощувате на паркинга.

— Съжаляваме, полицай — отвърна Хилел. — Веднага тръгваме.

— Засега останете в колата. Бих искал да видя шофьорската ви книжка и документ за самоличност на пътника до вас.

Хилел прочете паниката в очите на Уди. Прошепна му да се подчини. Подаде документите на полицая, който отиде до своята кола, за да направи проверка.

— Какво ще правим? — запита Уди.

— Веднага потеглям и изчезваме.

— След пет минути цялата щатска полиция ще бъде по петите ни и няма да можем да се измъкнем.

— Тогава какво предлагаш?

Вместо отговор Уди отвори вратата и излезе.

Хилел чу полицая да вика: „Върнете се обратно в колата! Върнете се незабавно в колата!“. Внезапно Уди извади пистолет и стреля. Веднъж, после още веднъж. Ясно се видя как куршумите удрят предното стъкло. Полицаят се хвърли на земята, за да се предпази, но Уди вече беше до него и отново стреля. Първият куршум го улучи в гърдите.

Уди стреля още четири пъти. После изтича обратно до колата. Хилел седеше слисан, притиснал ушите си с ръце.

— Тръгвай! — кресна му Уди. — Тръгвай!

Хилел се подчини и със свистене на гумите колата изчезна в нощта.

Продължиха известно време право напред, без да срещнат никого. После отбиха по един горски път и когато навлязоха достатъчно навътре, спряха сред дърветата.

Хилел излезе от колата.

— Напълно си полудял! — кресна той. — Какво направи, боже мой, какво направи?

— Положението беше или той, или ние, Хилел! Или той, или ние!

— Убихме човек, Уди. Убихме човек!

— На мен ми е вторият — отвърна едва ли не цинично Уди. — Ти какво си въобразяваше, Хилел! Че ще офейкаме и всичко ще бъде по мед и масло? Мамка му, та аз бягам от правосъдието!

— Дори не съм знаел, че имаш пистолет.

— Ако ти бях казал, щеше да ми го вземеш.

— Точно така. Дай ми го сега.

— Никога. Представи си, че те заловят с него…

— Дай ми го! Ще се отървем от него. Дай ми го, Уди, или оттук нататък пътищата ни се разделят!

След дълго колебание Уди му подаде оръжието. Хилел се загуби между дърветата. Отвъд склона имаше река и Уди чу как Хилел хвърли оръжието във водата. После, блед като призрак, се върна до колата.

— Какво има? — запита Уди.

— Нашите документи… Останаха у полицая.

Уди скри лице в ръцете си. В суматохата съвсем беше забравил да ги прибере.

— Трябва да оставим колата тук — каза Хилел. — И нейните документи останаха у полицая. Продължаваме пеша.

*  *  *

21 ноември 2004 г.

Това бяха първите новини.

Този път шерифът отиде в кабинета на чичо Соул.

— През нощта по време на рутинна проверка на документите Удроу Фин е застрелял полицай на един паркинг в Монтана. Камерата е записала всичко. Били са с кола, регистрирана на ваше име.

Показа му снимка, направена от записа.

— Това е колата, която използва Хилел — каза чичо Соул.

— Това е ваша кола — поправи го шерифът.

— Нима намеквате, че тази нощ съм бил в Монтана?

— Не твърдя, че сте били с Удроу, господин Голдман. На волана е бил вашият син Хилел. Шофьорската му книжка е намерена на местопрестъплението. От този момент нататък той е съучастник в убийството на служител на реда.

Чичо Соул пребледня и скри лице в ръцете си.

— Какво очаквате от мен, господин инспектор? — запита той.

— Пълно съдействие от ваша страна. Ако ви се обадят, незабавно трябва да ме предупредите. В противен случай ще бъда принуден да ви арестувам за съдействие на бегълци от правосъдието и убийци. Сам се убедихте, че доказателствата са налице.

*  *  *

22 ноември 2004 г.

След като изоставиха колата, двамата отидоха пеша до някакъв мотел. Платиха в брой, като добавиха бакшиш, за да не им искат документи за самоличност. Взеха душ и отпочинаха. Срещу петдесет долара някакъв мъж ги откара до автогарата в Боузман. Купиха билети за автобуса на „Грейхаунд Лайне“ до Каспър, Уайоминг.

— Какво ще правим по-нататък? — запита Уди.

— Ще отидем до Денвър и оттам ще вземем автобус за Балтимор.

— Какво ще правим в Балтимор?

— Ще помолим за помощ баща ми. Може да се скрием за няколко дни в „Оук Парк“.

— Съседите ще ни забележат.

— Няма да излизаме от къщи. Никой няма да предположи, че сме там. После баща ми може да ни откара някъде. В Канада или в Мексико. Ще намери начин. Ще ми даде пари. Само той може да ни помогне.

— Боя се да не ме заловят, Хилел. Страх ме е какво ще стане с мен. Дали ще ме екзекутират?

— Не се тревожи. Запази спокойствие. Нищо няма да ни се случи.