Книга за Балтиморови

Един следобед, докато бях в центъра на града, реших да мина през адвокатската кантора на чичо Соул — сетих се, че бих могъл да взема и да му занеса служебната поща, която да запълни част от времето му и малко да го разсее от мрачните мисли. Познавах добре секретарката, която обаче направи странна физиономия, когато ме видя да влизам. Отначало реших, че причина за това е Драмата. Попитах я дали бих могъл да отида до кабинета на моя чичо. Тя ме помоли да изчакам и излезе да повика някой от адвокатите съдружници. Държанието ѝ ми се видя доста странно, затова не я послушах, а отидох направо в кабинета. Отворих вратата, убеден, че ще бъде празен, и с изненада зърнах зад бюрото някакъв непознат мъж.

— Кой сте вие? — запитах го.

— Ричард Филип, адвокат — отвърна доста рязко той. — Позволете ми на свой ред да ви запитам кой сте вие.

— Намирате се в кабинета на моя чичо, Соул Голдман. Аз съм негов племенник.

— Соул Голдман? Че той от месеци вече не работи тук.

— Какви ми ги разправяте…

— Посочиха му вратата.

— Какво? Това е невъзможно! Та нали той основа тази кантора!

— Мнозинството партньори решиха, че трябва да напусне. Тъй върви животът, старите слонове умират и лъвовете разкъсват труповете им.

Насочих заплашително пръст към него.

— Намирате се в кабинета на моя чичо. Напуснете веднага!

В този момент се появи секретарката, придружена от Едуин Силвърстийн, най-стария съдружник и един от най-добрите приятели на чичо Соул.

— Едуин — обърнах се аз към него, — какво става?

— Ела с мен, Маркъс, трябва да поговорим.

В този момент Филип се изкиска и аз, извън себе си, креснах:

— Значи, този лайнар е заел мястото на моя чичо?

Филип престана да се киска.

— Запази приличие, ако обичаш. Не съм заел ничие място. Вече ти казах, че старите слонове умират и…

Така и не успя да довърши. Хвърлих се върху него и го сграбчих за яката:

— Когато лъвовете доближат старите слонове, идват младите слонове, за да ги смачкат!

Едуин ме накара да го пусна и аз го послушах.

— Този тип е напълно побъркан! — изписка Филип. — Ще подам жалба! Ще подам жалба! Има свидетели!

Целият етаж се беше събрал да види какво става. Замахнах и съборих на земята всичко, което се намираше върху бюрото, включително лаптопа, после излязох от кабинета с израза на човек, готов да убие първия, който му се мерне пред очите. Всички отстъпиха, за да ми направят път, и аз бързо се отправих към асансьорите.

— Маркъс — провикна се след мен Едуин, който с мъка се промъкваше през тълпата любопитни в опит да ме догони. — Почакай!

Вратите на асансьора се разтвориха, влязох и той ме последва.

— Маркъс, много съжалявам. Смятах, че Соул ти е съобщил какво се случи.

— Не.

Той ме отведе в барчето на партера и ми предложи кафе. Облегнахме се на една висока масичка и той ми обясни с доверителен тон:

— Чичо ти е извършил сериозно нарушение. Подправял е счетоводни документи на кантората и е съставял фалшиви фактури, за да отклонява средства.

— Че защо би постъпил по този начин?

— Нямам представа.

— Кога се е случило това?

— Открихме измамата преди около година. При това беше направена много ловко. Отклонявал е средства в продължение на години. Трябваха ни няколко месеца, за да го разобличим. Той се съгласи да върне част от парите и ние се отказахме да подаваме жалба. Ала останалите съдружници поискаха главата на чичо ти и я получиха.

— Но нали самият той е основател на тази кантора!

— Зная, Маркъс. Всичко ми е известно. Направих каквото можах. Ала всички останали бяха против него.

— Не, Едуин — ядосах се аз. — Не сте направили всичко! Бихте могли да си тръгнете заедно с него, двамата да започнете отначало! Не е трябвало да допуснете да се случи подобно нещо!

— Много съжалявам, Маркъс.

— Не, много е лесно да съжалявате и същевременно спокойно да си седите в коженото кресло, докато този тъпак Филип се мъдри на мястото на моя чичо.

Тръгнах си, а гневът ме изгаряше отвътре. Завърнах се в „Мариот“ и заудрях с юмрук по вратата на чичо Соул. Накрая той ми отвори.

— Бил си изгонен от кантората? — викнах му аз.

Той наведе глава и се запъти да седне на леглото.

— Откъде научи?

— Минах оттам. Исках да проверя дали няма поща за теб и открих в кабинета ти някакъв лайнар. Едуин беше принуден да ми разкаже всичко. Кога смяташе да ми кажеш?

— Срамувах се. И още се срамувам.

— Но какво се е случило? Защо си отклонявал средства?

— Не мога да говоря за това. Сам се поставих в ужасно положение.

Бях на път да се разплача. Той видя това и ме прегърна.

— О, Марки…

Не се сдържах и сълзите ми рукнаха. Искаше ми се да се махна час по-скоро.

*  *  *

За да ме поразсее, по време на новогодишните празници Александра реши с парите, които бе спечелила от албума си, да ми предложи десетдневна почивка в приказен хотел на Бахамите.

Малко отдих и на нея щеше да ѝ се отрази добре. Виждах, че последните събития дълбоко я бяха засегнали. Първия ден прекарахме на плажа. За пръв път от дълго време бяхме само двамата на спокойствие, но все още чувствах между нас особено напрежение. Какво се случваше? Продължавах да си мисля, че тя крие нещо от мен.