Книга за Балтиморови

Изгонването му от адвокатската кантора вече вдигаше шум. Стана ясно, че истинската причина за неговото напускане е отклоняването на значителна сума нари. След като разгледа случая, дисциплинарният съвет на адвокатската колегия в Мериленд излезе със становище, че деянието на чичо Соул е накърнило репутацията на професията.

За своята защита той разчиташе на Едуин Силвърстийн, когото често виждах в „Мариот“. Една вечер той ме покани в близкия виетнамски ресторант.

Запитах го:

— Какво мога да направя за моя чичо?

— Честно казано, почти нищо — отвърна той. — Знаеш ли, Маркъс, на теб не ти липсва решителност. А това е дадено на малцина. Наистина си чудесно момче. Чичо ти има късмет, че си до него…

— Искам да направя нещо повече.

— Направил си достатъчно. Соул ми каза, че искаш да станеш писател?

— Да.

— Не смятам, че тук би могъл да се съсредоточиш. Трябва да помислиш за себе си и да не си губиш повече времето в Балтимор. За да напишеш твоята книга, трябва да се махнеш оттук.

Едуин беше прав. Време беше да пристъпя към осъществяването на проекта, който от доста време зрееше в главата ми. Така през януари, след поредното ми посещение в Балтимор, започнах моя първи роман. Бях разбрал, че за да бъда отново с моите братовчеди, трябва да разкажа за тях.

Тази идея ме споходи на една отбивка край магистрала I-95, някъде в Пенсилвания. Пиех кафе и препрочитах бележките си, когато ги видях да влизат. Знаех, че това е невъзможно, и въпреки всичко това бяха те. Шегуваха се, сияеха от щастие и когато ме забелязаха, се втурнаха към мен.

— Маркъс — възкликна Хилел, докато ме прегръщаше, — сигурен бях, че това е твоята кола!

Уди на свой ред пристъпи и притисна двама ни към себе си със силните си ръце.

— Вие не сте реални — казах им аз. — Вие сте мъртви! Вие сте двама мъртви глупаци, които ме оставиха сам в този гаден свят!

— Хей, Маркикет, я не се сърди! — провикна се насмешливо Хилел и разроши косите ми.

— Ела! — обади се на свой ред Уди с успокоителна усмивка. — Ела с нас!

— Къде отивате?

— В рая на праведните.

— Не мога да дойда.

— Защо?

— Трябва да се завърна в Монтклеър.

— В такъв случай ще се видим там.

Не бях сигурен, че ги разбирам. Те ме прегърнаха още веднъж и си тръгнаха. Преди да излязат, аз ги повиках:

— Хилел! Уди! Моя ли беше вината?

— Не, разбира се, че не! — отвърнаха двамата в един глас.

Те удържаха думата си. Заварих любимите си братовчеди в Монтклеър, разположили се в кабинета, който майка ми беше обзавела. Бяха такива, каквито открай време ги знаех: шумни, великолепни, преливащи от нежност.

— Харесва ми кабинетът ти — каза ми Хилел, потънал в моето кресло.

— Харесва ми къщата на твоите родители — добави Уди. — Защо никога преди не сме идвали тук?

— Не зная. Вярно… Трябваше да дойдете.

Изведох ги да разгледат квартала, минахме през Монтклеър. Споделиха, че всичко наоколо е красиво. Чувствах се безкрайно щастлив, че тримата отново сме заедно. После се завръщахме в кабинета и аз продължавах моя разказ. Всичко изчезваше, когато баща ми отваряше вратата и възкликваше:

— Маркъс, два часа след полунощ е… Още ли работиш?

Двамата ми братовчеди като изплашени мишки се скриваха в цепнатините на пода.

— Да, след малко отивам да си легна.

— Не исках да ти преча. Видях, че свети и… Всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

— Стори ми се, че чувам гласове…

— Не, вероятно е била музиката.

— Може би.

Идваше до мен да ме целуне.

— Лека нощ, синко. Гордея се с теб.

— Благодаря, тате. Лека нощ.

Излизаше и затваряше вратата след себе си. Ала тях ги нямаше. Бяха изчезнали. Те бяха изчезналите.

*  *  *

От януари до ноември 2005 година писах без отдих, като рядко излизах от моя кабинет в Монтклеър. Всеки уикенд отивах при чичо Соул в Балтимор.

Аз бях единственият Голдман, който редовно го навестяваше. Баба ми казваше, че за нея било прекалено далече. Родителите ми понякога прескачаха за няколко часа, но имах впечатлението, че те така и не можаха да се примирят с положението. А освен това бе твърде мъчително да гледа човек чичо Соул, превърнал се в собствената си сянка. Все още живееше в хотел „Мариот“ и почти не излизаше от него.

На всичко отгоре през февруари дисциплинарният съвет реши да изключи чичо Соул от колегията на Мериленд. Великият Соул Голдман никога повече нямаше да бъде адвокат.

Срещахме се, но аз не очаквах нищо от него. Дори не го предупреждавах за посещенията си. Разстоянието от Монтклеър до „Мариот“ изминавах с кола. Толкова често ходех в този хотел, че започнах да се чувствам там като у дома си; служителите ме наричаха по малко име, влизах направо в кухнята, за да си поръчам желаното меню. Щом пристигнех, веднага се качвах на седмия етаж, чуках на вратата на чичовата стая и той ми отваряше с посърнало лице, измачкана риза, а зад него се чуваше звукът на телевизора, който той никога не изключваше. Поздравяваше ме, сякаш идвам от съседната улица, но аз не му се сърдех. После все пак ме прегръщаше.

— Марки — мълвеше той, — моят малък Марки! Толкова се радвам да те видя.

— Как си, чичо Соул?