Книга за Балтиморови

Небивалият успех на моята книга, излязла през 2006 година, върна при мен моите братовчеди. Те бяха навсякъде: в книжарниците, в ръцете на читателите, в автобусите, в метрото и самолетите. Придружаваха ме неотстъпно из страната по време на промоционалната обиколка, последвала излизането на романа.

Бях прекъснал всякакви контакти с Александра. Без тя да знае обаче, я бях виждал безброй пъти. Нейната кариера бележеше главоломен възход. През 2005 година първият ѝ диск бе продължил да се изкачва в класациите и през декември продажбите достигнаха милион и половина екземпляра, а водещата песен в него зае първо място. Името ѝ бързо стана известно. Публикуването на моята книга съвпадна с излизането на втория ѝ албум. За нея това бе съвършен триумф. Публиката и критиците единодушно я превъзнасяха.

Нито за момент не бях преставал да я обичам. Редовно ходех на нейните концерти. Сгушен в полумрака на залата, безименен сред хилядите зрители, мърдах устни, повтаряйки думите на нейните песни, които знаех наизуст, тъй като повечето от тях бяха написани в нашия малък апартамент в Нешвил. Питах се дали тя все още живее в него. Със сигурност не. Най-вероятно се бе преместила в богаташкото предградие на Нешвил, където навремето двамата се прехласвахме пред разкошните къщи и гадаехме в коя от тях ще живеем един ден.

Имах ли угризения? Разбира се. Те ме изгаряха отвътре. Когато Александра беше на сцената, затварях очи, за да чувам само гласа ѝ, и мислено се връщах назад в годините. Бяхме в университетското градче на Медисън и тя ме дърпаше за ръката.

— Сигурна ли си, че никой няма да ни види?

— Няма. Хайде, идвай!

— А Уди и Хилел?

— Те са в Ню Йорк при баща ми. Не се тревожи.

Отключваше вратата на нейната стая и ме бутваше вътре. Виждах на стената вездесъщия постер. Също като в Ню Йорк. Благословен да бъде Тупак, нашият неизменен сводник. Хвърлях я на леглото, а тя се заливаше от смях. Сгушвахме се един до друг, тя хващаше лицето ми и шепнеше:

— Обичам те, Маркикет Голдман.

— Обичам те, Александра Невил.

През същата тази 2006 година чичо Соул се засели в „Коконът Гроув“, след като купи къща там с парите от продажбата на „Буенависта“, така че аз редовно започнах да ходя до Маями.

Чичо Соул живееше охолно с парите от продажбата на къщата в Хемптънс, които бе вложил в изключително доходни акции. Запълваше времето си с участие в различни читателски клубове, редовно посещаваше беседите в близката книжарница и се грижеше за своите мангови и авокадови дървета.

Това положение обаче не трая дълго. Както за мнозина други, финансовото спокойствие на моя чичо се изпари през 2008 година, когато световната икономика бе разтърсена от така наречената ипотечна криза. Пазарите се срутиха. Инвестиционните банки и спекулативните фондове рухваха едни след други, а всички техни клиенти изгубиха парите си. За броени часове богати допреди хора останаха без нищо. Сред тях бе и моят чичо Соул. На първи октомври 2008 година неговият пакет акции се оценяваше на 6 милиона долара, цената на къщата в Хемптънс. В края на същия месец той струваше само 60 000 долара.

Научих това, когато го посетих в началото на ноември, в навечерието на Деня на благодарността, който и той, и аз отдавна не празнувахме. Заварих го в пълна безизходица. Вече нямаше нищо. Беше продал колата си и караше стара, очукана хонда сивик. Броеше всеки долар. Опитал се бе да продаде и къщата в „Коконът Гроув“, но тя вече не струваше нищо.

— Дал съм за нея 700 000 долара — казал на дошлия да направи оценката брокер.

— Преди месец можехте да я продадете с печалба — отвърнал му брокерът, — но сега положението е съвсем различно. Цените на недвижимите имоти паднаха катастрофално.

Предложих да му помогна. Знаех, че моите родители са направили същото. Той обаче нямаше намерение да се оплаква и да изпада в отчаяние. Разбрах, че именно заради това му качество винаги се бях възхищавал от него: не заради финансовото или общественото му положение, а защото беше ненадминат боец. Налагаше се да си изкарва прехраната и той започна да си търси работа.

Най-напред постъпил като сервитьор в един скъп ресторант в Саут Бийч. Работата била трудна и физически непосилна за него, но той бил готов да се справи с всичко. С изключение на униженията, които понасял от страна на собственика, който постоянно му натяквал: „Много си бавен, Соул!“, „По-живо, клиентите чакат!“. В бързината веднъж строшил чиния, чиято цена му удържали от заплатата. Една вечер му дошло до гуша и напуснал на момента, просто захвърлил престилката и излязъл от ресторанта. Тръгнал без посока по пешеходните улици на „Линкълн Роуд Мол“, накрая седнал на една пейка и се разплакал. Никой не му обръщал внимание, с изключение на огромен чернокож, който се разхождал наоколо, тананикайки си, и се трогнал от отчаяния му вид. „Името ми е Сайкоморъс — казал му той. — Гледам, че нещо сте закъсали…“ Сайкоморъс работел в „Хоул Фудс“ в Корал Гейбълс. Той говорил с Фейт и тя намерила работа за чичо Соул на касите на супермаркета.

50