Книга за Балтиморови

За мен щастието се свеждаше до това да бъда в Балтимор заедно с тях. Чувствах се пълноценен само когато са до мен. Признателен съм на моите родители, че на възраст, когато малко деца пътуваха сами, те ми позволяваха да ходя до Балтимор, за да прекарам почивните дни, съчетани с празници, при хората, които толкова обичах. За мен това бе началото на нов живот, белязан от календара на ваканциите, свободните от занятия дни и честванията на героите на Америка. Наближаването на Деня на ветераните, Деня на Мартин Лутър Кинг или Деня на президентите ме изпълваше с небивала радост. При мисълта, че ще ги видя, не ме свърташе на едно място. Слава на воините, паднали за Родината, слава на доктор Мартин Лутър Кинг-младши, че е бил толкова добър човек, слава на нашите почтени и доблестни президенти, които ни освобождаваха от училище всеки трети понеделник на февруари!

За да спечеля допълнителен ден, моите родители ми позволяваха да потегля веднага след училище. След часовете се прибирах със скоростта на мълния и приготвях нещата си. С чанта на гърба чаках мама да се върне от работа, за да ме откара до гарата в Нюарк. Тръпнещ от нетърпение, сядах във фотьойла до входа обут, облечен, готов. Винаги подранявах, а тя закъсняваше. За да убия времето, разглеждах снимките на нашите две семейства, подредени върху шкафа до мен. Струваше ми се, че колкото ние сме невзрачни, толкова те са впечатляващи. При това животът ми в Монтклеър, красиво предградие на Ню Джърси, беше охолен, спокоен, щастлив и не изпитвах нужда от нищо. И все пак нашите коли ми се струваха не толкова лъскави, разговорите — недотам забавни, слънцето — не толкова ярко, въздухът — не толкова чист.

Най-сетне чувах мама да натиска клаксона. Втурвах се навън и се качвах в старичката хонда сивик. Мама освежаваше лака на ноктите си, пиеше кафе от картонена чаша, хапваше сандвич или попълваше рекламни формуляри. Понякога всичко това едновременно. Беше елегантна и винаги добре поддържана. Красива и с приятен грим. Ала на връщане от работа върху ревера продължаваше да виси баджът с нейното име и надпис отдолу „На вашите услуги“, който ми се струваше страшно унизителен. Балтиморови бяха обслужвани, а ние обслужвахме.

Упреквах мама за закъснението и тя ме молеше за прошка. Не ѝ прощавах, но тя нежно прокарваше пръсти в косите ми, целуваше ме, лепваше ми червило на бузата и веднага гальовно го избърсваше. След това ме откарваше до гарата, откъдето привечер вземах влака за Балтимор. По пътя тя ми напомняше колко ме обича и че вече ѝ липсвам. Преди да се кача във вагона, ми подаваше пакет със сандвичи, които бе купила заедно с кафето, сетне ме караше да обещая, че ще бъда „възпитан и послушен“. Докато ме прегръщаше, пускаше в джоба ми банкнота от двайсет долара, сетне ми казваше: „Обичам те, котенце“. Полагаше върху бузите ми две целувки, които понякога стигаха до три или четири. Винаги казваше, че една не е достатъчна, но на мен и тя ми беше много. Като се сещам днес, се упреквам, че не съм ѝ позволявал да ме целуне десет пъти преди всяко отпътуване. Упреквам се дори, че толкова често съм се разделял с нея. Упреквам се, че рядко съм си давал сметка, че нашите майки не са вечни, че толкова рядко съм си повтарял: обичай майка си.

Само след два часа пристигах на централната гара в Балтимор. Смяната на семейството най-после можеше да започне. Свалях твърде тесните дрехи на Монтклеърови и обличах одеждите на Балтиморови. В падащата нощ тя ме чакаше на перона. Красива като царица, сияйна и изискана като богиня, тя бе тази, чийто образ спохождаше понякога по твърде срамен начин младежките ми нощи. Леля Анита. Затичвах се към нея, прегръщах я. Все още чувствам нейната ръка в косите си, тялото ѝ, долепено до моето. Чувам гласа ѝ да казва: „Марки, скъпи, толкова се радвам да те видя“. Не зная защо, но най-често идваше да ме посрещне сама. Причината сигурно бе, че чичо Соул оставаше да работи до късно в своя кабинет, а на нея не ѝ се искаше да мъкне със себе си Хилел и Уди. Възползвах се от случая, за да си я представя като моя годеница: малко преди пристигането оправях дрехите си, сресвах се в отражението на стъклото, а когато влакът най-сетне спреше, слизах с разтуптяно сърце. Изневерявах на майка ми с друга майка.