Книга за Балтиморови

Случило се беше нещо невероятно. Бях попаднал на Александра заедно с нейния годеник. Кевин така и не разбра какво става, покани ме да остана за вечеря и аз на драго сърце приех.

Пекохме огромни стекове на внушителното барбекю, поставено на терасата. Нямах представа как се развива кариерата на Кевин: смятах, че все още е защитник в „Нешвил Предейтърс“, но се оказа, че след летните трансфери вече играе за „Флорида Пантерс“. Къщата беше негова. Сега живееше в Бока Ратон и Александра бе използвала паузата в записите на новия си диск, за да го посети.

Едва към края на вечерята Кевин разбра, че двамата с Александра сме стари познати.

— От Ню Йорк ли си? — запита ме той.

— Да. Там живея.

— Какво те води във Флорида?

— От няколко години неизменно прекарвам известно време тук. Чичо ми живееше в „Коконът Гроув“. Често му идвах на гости. А неотдавна си купих къща в Бока Ратон, недалеч оттук. Нуждаех се от спокойно място, за да пиша.

— Как е чичо ти? — запита Александра. — Не знаех, че е напуснал Балтимор.

Отбягнах въпроса ѝ, като се задоволих да отговоря:

— Напусна Балтимор след Драмата.

Кевин спонтанно ни посочи с върха на вилицата си.

— Въобразявам ли си, или двамата наистина се познавате?

— Няколко години живях в Балтимор — обясни Александра.

— А аз имам роднини в Балтимор — добавих. — Чичо ми с жена си и братовчедите. Къщата им беше в същия квартал, където живееше Александра със семейството си.

Александра предпочете да не съобщава повече подробности и веднага променихме темата. Бях дошъл пеша и затова след вечерята тя предложи да ме откара до дома ми.

Останал насаме с нея в колата, усетих, че и двамата се чувстваме неловко. Накрая казах:

— Откачена работа. Трябвало е твоето куче да се появи пред моята къща…

— Често бяга — отвърна тя.

— Може би не обича Кевин — пошегувах се съвсем неуместно аз.

— Не започвай отново, Маркъс.

Гласът ѝ внезапно бе станал рязък.

— Не бъди такава, Алекс…

— Каква по-точно?

— Чудесно разбираш какво искам да кажа.

Тя спря колата насред улицата и впери очи в моите.

— Защо постъпи така с мен, Маркъс?

Трудно издържах погледа ѝ.

— Изостави ме! — възкликна тя.

— Съжалявам. Имах си причини.

— Имал си причини? Нямаше никакви причини да провалиш всичко!

— Александра, те… Те са мъртви!

— Е, и какво? Да не би аз да съм виновна?

— Не — отвърнах. — Съжалявам. Съжалявам за всичко.

Последва тягостно мълчание. Обадих се само, за да ѝ обясня къде живея. Щом стигнахме, тя каза:

— Благодаря за Дюк.

— Ще ми бъде приятно да се видим пак.

— Мисля, че е по-добре да спрем дотук, Маркъс. Не се връщай.

— У Кевин ли?

— В моя живот. Не се връщай в моя живот, моля те.

После си отиде.

Не ми се прибираше. Ключовете на колата бяха в джоба ми и реших да направя едно кръгче. Без да си давам сметка, стигнах до Маями, прекосих града, навлязох в тихия квартал „Коконът Гроув“ и спрях пред къщата на чичо. Времето беше приятно и аз излязох от колата. Облегнах се на каросерията и дълго гледах къщата. Струваше ми се, че той все още е тук, че мога да усетя присъствието му. Исках отново да се срещна с моя чичо Соул, но имаше само един начин това да се случи. Като пиша.

*  *  *

Соул Голдман беше брат на баща ми. Преди Драмата, преди събитията, за които се каня да ви разкажа, той беше — по думите на баба и дядо — много важна личност. Беше адвокат и оглавяваше най-реномираната кантора в Балтимор, а благодарение на своя опит бе успял да спечели няколко шумни дела в Мериленд. Негов бе случаят „Доминик Пернел“. Негов бе случаят „Балтимор срещу Морис“. Случаят с незаконните продажби в Сънридж също беше негов. Всички в Балтимор го познаваха. Изявяваше се в пресата, по телевизията и още помня колко впечатляващо бе това за мен. Женен беше за младежката си любов, за онази, която се превърна в моята леля Анита. В детските ми очи тя бе най-красивата жена на света и най-нежната от всички майки. Беше лекарка — видна специалистка по онкология в болницата „Джонс Хопкинс“, една от най-реномираните в страната. Двамата имаха чудесен син на име Хилел, приветливо и необикновено интелигентно дете. Разликата във възрастта ни беше само няколко месеца и аз го чувствах като брат.