Книга за Балтиморови

Прекара нощта при мен. Когато се събудих сутринта, го заварих да спи спокойно на пода в кухнята. С помощта на канап му направих повод, което се оказа напълно излишно, защото то послушно ме следваше, докато се отправяхме в търсене на неговия стопанин.

Лео пиеше кафе на верандата, а тетрадка № 1 лежеше пред него, разтворена на отчайващо празната първа страница.

— Маркъс, какво смятате да правите с това куче? — запита ме той, когато видя, че качвам кучето отзад в колата.

— Открих го тази нощ на терасата. Заради бурята го пуснах да влезе. Струва ми се, че се е изгубило.

— И къде отивате сега?

— Ще залепя обява в супермаркета.

— Всъщност вие наистина никога не работите.

— Напротив, тъкмо сега работя.

— Е, в такъв случай не се преуморявайте, драги.

— Обещавам.

След като залепих обяви в двата най-близки супермаркета, реших да се разходя с кучето по главната улица на Бока Ратон с надеждата някой да го познае. Напразно. Накрая се отбих в полицейския участък, където ме насочиха към кабинета на ветеринарния лекар. Някои кучета имат чип, с помощта, на който може да бъде открит стопанинът им. Случаят обаче не беше такъв и ветеринарят не можа да ми помогне. Предложи да го заведа в кучкарника, но аз отказах и се отправих обратно вкъщи с моя нов приятел, който въпреки внушителния си ръст беше необикновено кротък и послушен.

Лио стоеше на пост пред своята врата и дебнеше завръщането ми. Когато наближих, той се втурна към мен, размахвайки току-що разпечатаните страници. Наскоро бе открил магията на търсачката „Гугъл“ и сега чукаше на клавиатурата без ред всички въпроси, които му се въртяха в главата. За университетски преподавател като него, прекарал голяма част от живота си в библиотеките в правене на справки, вълшебството на информатиката беше особено впечатляващо.

— Направих малко проучване — заяви въодушевено той, сякаш току-що бе разрешил случая „Кенеди“, и ми подаде куп листове, което ме наведе на мисълта, че не след дълго ще трябва да му помагам да смени касетата с тонер на принтера.

— Какво открихте, професор Хоровиц?

— Кучетата винаги намират пътя към дома. Някои изминават хиляди мили, за да се завърнат.

— И какво предлагате?

Лио зае позата на древен мъдрец:

— Вместо да водите кучето, просто го последвайте. За разлика от вас, то знае накъде да върви.

Моят съсед имаше право. Отвързах кучето от повода и го оставих само да избира посоката. Отначало то пое покрай брега на езерото, а после кривна по една пешеходна алея. Прекосихме игрище за голф и стигнахме до непознат за мен жилищен квартал, недалеч от малък морски залив. Кучето очевидно познаваше пътя, защото на два пъти зави надясно и накрая се озова пред портал, отвъд който се виждаше разкошна къща. То седна на задни лапи и започна да джафка. Позвъних на домофона. Обади се някаква жена и аз обясних, че съм намерил кучето ѝ. Порталът се отвори и животното се втурна вътре, видимо доволно, че отново си е у дома.

Последвах го. На вратата се показа жената и кучето започна радостно да скача около нея. Чух я да го нарича по име — Дюк. Двамата започнаха да си разменят ласки. Когато се приближих, жената вдигна глава и аз замръзнах от изумление.

— Александра? — успях най-сетне да промълвя.

— Маркъс?

И тя като мен не вярваше на очите си.

Виждах я за пръв път малко повече от седем години след събитията, които ни бяха разделили. Тя се взря смаяно в мен и още веднъж възкликна:

— Маркъс, това ти ли си?

Продължавах да стоя, стъписан. Тя се втурна към мен:

— Маркъс!

В естествен изблик на нежност улови лицето ми с две ръце, сякаш и тя още не беше сигурна, че случилото се е истина. Продължавах да стоя безмълвен.

— Маркъс… — повтори тя. — Не мога да повярвам, че си ти.

*  *  *

Стига да не живеете като отшелник в някоя пещера, непременно трябва да сте чували за Александра Невил, най-известната певица и музикантка през последните години. Тя бе идолът, който народът отдавна очакваше и благодарение на който музикалната индустрия отново стъпи на краката си. Продажбите на трите ѝ албума достигнаха 20 милиона диска; втора година поред списание „Тайм“ я класираше сред най-влиятелните личности, а богатството ѝ се оценяваше на 150 милиона долара. Публиката я обожаваше, критиката я превъзнасяше. Млади и стари — всичко живо я обичаше. Цяла Америка не се изморяваше да скандира с любов и жар четирите срички: А-лек-сан-дра.

Имаше връзка с хокеист от Канада на име Кевин Льожандър, който тъкмо в този миг се появи зад нея.

— Значи, сте намерили Дюк! От вчера го търсим! Алекс направо се беше побъркала. Благодаря!

Подаде ръка за поздрав. Докато трошеше пръстите ми, видях как бицепсът му се издува. Бях виждал Кевин само на снимка в таблоидите, които непрестанно коментираха връзката му с Александра. Изглеждаше неприлично красив. Дори повече, отколкото на снимките. Огледа ме с любопитство, след което запита:

— Май ви познавам отнякъде?

— Казвам се Маркъс. Маркъс Голдман.

— Писателят, значи?

— Точно така.

— Прочетох последната ви книга. Александра ме накара. Тя много харесва вашето творчество.