Книга за Балтиморови

Мой съсед в Бока Ратон се оказа симпатичен седемдесетгодишен старец на име Ленард Хоровиц, бивше светило в областта на конституционното право от Харвард, който прекарваше зимите във Флорида. След смъртта на жена си той беше решил да запълва времето си с писане на книга, която обаче така и не можеше да започне. Видях го за пръв път в деня, когато купих къщата. Позвъни на вратата със стек бира в ръка, за да ми пожелае „добре дошъл“, и двамата веднага си допаднахме. Оттогава при всеки мой кратък престой идваше да ми се обади. Не след дълго наистина се сприятелихме.

Харесваше моята компания и остана видимо доволен, когато разбра, че този път ще остана за по-дълго. Обясних му, че имам намерение да пиша тук следващия си роман, и той веднага отвори дума за своята книга. Влагал в нея цялото си сърце, но така и не можел да напредне. Носеше навсякъде със себе си голяма тетрадка със спирала, върху чиято корица бе отбелязал с флумастер „Тетрадка № 1“, което предполагаше, че ще има следващи. Непрекъснато го виждах надвесен над нея: рано сутрин у тях на терасата или на масата в кухнята; на няколко пъти го бях заварил в едно кафене в центъра на града, съсредоточен върху бъдещата си творба. В замяна на това той ме гледаше да се шляя, да плувам в езерото, да отивам на плаж или пък да потичам. Вечер идваше и звънеше на вратата, понесъл изстудена бира. Черпехме се на моята тераса, играехме шах и слушахме музика. Зад нас се ширеше разкошната гледка на езерото с розови от светлината на залеза палми. От време на време, без да вдига очи от шахматната дъска, той ме питаше:

— Е, Маркъс, докъде стигнахте с вашата книга?

— Напредвам, Лио. Напредвам.

Бяха минали две седмици, когато една вечер той взе моя топ, спря се и с неочаквано раздразнение ми подхвърли:

— Нали бяхте дошли да пишете нов роман?

— Да, защо?

— Защото не правите нищо и това ме нервира.

— Какво ви кара да мислите, че не правя нищо?

— Ами защото го виждам! По цял ден блуждаете някъде, спортувате или зяпате облаците. Аз съм на седемдесет и осем години и на мен се пада да безделнича, докато вие, който сте малко над трийсетте, трябва да се скъсвате от работа!

— И какво точно ви нервира, Лио? Моята книга или вашата?

Бях попаднал в десетката. Той омекна:

— Просто ми се ще да зная как го правите. Моят роман изобщо не напредва. Интересно би било да разбера как работите.

— Сядам на тази тераса и размишлявам. И, повярвайте ми, това си е работа. Докато вие пишете, за да занимавате ума си. Там е разликата.

Той направи ход с коня и заплаши моя цар.

— Не бихте ли могли да ми дадете идея за сюжет на роман?

— Невъзможно.

— Защо?

— Тя трябва да дойде от вас.

— Във всеки случай избягвайте да споменавате Бока Ратон във вашата книга. Няма нужда всичките ви читатели да довтасат тук, за да видят къде живеете.

Усмихнах се и добавих:

— Идеята не трябва да се търси, Лио. Тя сама ще дойде при вас. Идеята е събитие, което може да настъпи във всеки момент.

Как бих могъл да предположа, че тъкмо това ще се случи, докато произнасям тези думи? Забелязах куче, което бродеше по брега на езерото. Имаше слабо, но мускулесто тяло, остри уши и вървеше, заровило муцуна в тревата. Наоколо не се виждаше никакъв човек.

— Изглежда, това куче е само — казах аз.

Хоровиц вдигна глава и погледна към скитащото животно.

— Тук няма бездомни кучета — заяви той.

— Не казвам, че е бездомно куче. Просто казвам, че се разхожда само.

Страшно обичам кучета. Станах, поставих ръце като фуния и подсвирнах, за да го повикам. Кучето наостри уши. Свирнах още веднъж и то затича към нас.

— Луд ли сте? — промърмори Лио. — Откъде сте сигурен, че няма бяс? Вие сте на ход.

— Не съм сигурен — отвърнах и разсеяно преместих моя топ.

Като наказание за моето нехайство Хоровиц ми взе царицата.

Кучето дойде до терасата. Клекнах пред него. Беше мъжко, доста едро, с тъмна козина, черно домино около очите и дълги като на тюлен мустаци. Опря глава в мен и аз го погалих. Изглеждаше кротко по нрав. Веднага почувствах, че помежду ни се поражда близост, нещо като любов от пръв поглед. Онези, които са имали работа с кучета, знаят какво имам предвид. Нямаше нашийник или друг отличителен знак.

— Виждали ли сте преди това куче? — запитах Лио.

— Никога.

След като проучи терасата, кучето си тръгна, без да мога да го спра, и се загуби сред палмите и храстите.

— Изглежда, знае къде отива — обади се Хоровиц. — Със сигурност е на някой съсед.

Вечерта беше задушна. Когато Лио си тръгна, въпреки мрака личеше, че небето е заплашително свъсено. Скоро се разрази буря, мълнии прорязаха хоризонта отвъд езерото и не след дълго плисна проливен дъжд. Към полунощ, докато четях в хола, дочух джафкане откъм терасата. Отидох да проверя какво става и през остъклената врата видях кучето с мокра козина и жалък вид. Отворих му и то незабавно се вмъкна в къщата. Вдигна към мен умолителен поглед.

— Добре де, може да останеш — успокоих го аз.

Сипах му вода и храна в две тенджерки, седнах до него, за да го изсуша с хавлиената кърпа от банята, след което двамата се загледахме в капките, които се стичаха по стъклата.